— Да, но с нещо, което той ще може да види — заяви Рашад. — Чудо голямо, че му казваме: ние не искаме да те убием. И той какво да мисли? Не е нещо, което може да види и да си рече: „Добре, искам го.“ За него сегашното ни предложение означава да си замине с колата оттук, но с мисълта, че е изоставил Розен. Разбираш ли ме? Ако обаче му предложим нещо хубаво — хей, човече, я виж това — тогава, докато се измита, ще си мисли за нещо друго. Или поне докато смята, че ще се омете.
— Да му предложим пари — каза Валенцуела. — Какво друго?
— Точно така, пари. Само че колко имаме ние? Чек ли ще му напишеш? Разбираш ли, ако му предложим цял куп пари, тогава той ще се замисли и ще си намери някакво извинение за това, че се е махнал, като например, че ние и без това ще хванем Розен… че не може да остане с Розен до края на живота му… че няма никакви задължения към него. Разни такива неща. Щом може да вземе нещо от нас, ще си каже, защо не, Розен така и така е свършен.
— И къде е купчината пари? — попита Валенцуела.
— Мисля, че е в адвоката — отговори Рашад. — Не знам колко е голяма, но арабчето, моят приятел, твърди, че у него имало пари. Разбираш ли, парите уж бяха предадени, но адвокатът е още тук… Поне до вчера беше тук. Така че, не вярвам да ги е предал. Мисля, че парите на Розен са все още в адвоката, който чака Розен да отиде и да си ги вземе.
— В това не сме сигурни — възрази Валенцуела.
— Не, но има начин да го разберем — отговори Рашад. — За колко време се стига до Тел Авив, за четири часа, нали?
Валенцуела извади картата и, седнал с гръб към оградата, я разтвори на таблицата с разстоянията.
— Триста четирийсет и два километра. — Валенцуела започна да клати глава, като пресмяташе времето спрямо разстоянието. — Да, би могъл да отидеш и да се върнеш за осем-девет часа. Това е идея. Може да доведеш и Мел с теб.
— И аз това си помислих — рече Рашад. — Да го използваме при преговорите, така че да не трябва ние да се излагаме на куршумите. Да стоя там и да се правя на добрия нигър73, това не е в моя стил.
Насочил маузера към каменната ограда, която се набираше на петдесет ярда74 разстояние, уверен, че те са там, зад оградата или може би в сянката на някои храсти, Дейвис си представи как разказва за всичко това на главния сержант Т. С. Кокс.
— Те приближаваха към къщата с разперени ръце и показваха, че не са въоръжени. Другият беше зад оградата.
Т. С. Кокс: Хората, които са се опитвали да те убият?
Дейвис: Не, хората които се опитваха да убият онзи, Розен.
Т. С. Кокс: Като са се опитвали да убият и теб, доколкото разбирам.
Дейвис: Е, тогава изглеждаше, че искат да преговарят.
Т. С. Кокс: За какво да преговарят? Те са искали да те убият.
Дейвис: Момичето държеше под око дългокосия, но той се скри зад колата.
Т. С. Кокс: Скрил се е зад колата? А ти защо го остави да се скрие там?
Дейвис: Ами, момичето го държеше под око.
Т. С. Кокс: Разбрах, наблюдавал си двамата, които са идвали към къщата.
Дейвис: Така беше.
Т. С. Кокс: Тогава защо не ги уби?
Дейвис напразно човъркаше мозъка си, но не можеше да намери отговора.
Т. С. Кокс: Какво си чакал?
Дейвис: При цялото това дремане в посолството, като пазач на банка…
Т. С. Кокс: Имал си възможност. Защо не ги уби?
Тогава го прониза една мисъл, която го изплаши до смърт. Колко бързо можеш да забравиш кога и как да реагираш.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
След обяд той смени превръзките на Розен. Вече имаше много малко кръв, но когато разкри раната, за да сложи друг компрес, тя все така клокочеше и през нея все така се процеждаше въздух. Знаеше, че Розен е чул звука, излизащ от гърдите му.
— Дишам и от двете страни — каза Розен.
Той изплакна устата си с вода и после я изплю в съда, който Дейвис беше сложил до него. Имаше и една бутилка от мляко, ако му се допикаеше, но още не я беше използвал.
— Не трябва да пия, тогава мога ли да пуша?
— Дробовете ти и без това си имат достатъчно неприятности — отвърна Дейвис.
— Няма да гълтам дима. Е, всъщност сега му е времето да ги откажа. Знаеш ли колко пъти съм ги отказвал през последната година? Онзи проклет пожар, нали се сещаш, започнах да пуша веднага след това. По кутия и половина на ден… Сега какво ще стане?
— Когато се стъмни, ще изляза — отговори Дейвис.
— Помощ ли ще викаш? Полицията?
— Ще отнеме много време, най-малкото два часа. Искам да поразгледам наоколо. Имам малко пластичен взрив в колата, но нямам много жица и не мога да го възпламеня, освен ако не го свържа с някой електрически ключ. Но ще го използвам само в краен случай. Може да ги подмамим да се приближат. Колата ти е отвън. Тали каза, че е оставила ключовете вътре. Тогава ще се опитаме да те пренесем в колата. Ще духнем от другата страна. Но, по дяволите, не знам как ще стане — отзад няма никакъв път. Само камънаци и ями. И още нещо, единият от тях беше при колата ти и е възможно да е поставил взрив. Не съм сигурен, но ще е по-добре да проверя.