Мел носеше куфарче от крокодилска кожа. Посочи към багажа си с червени и зелени етикети по него, който тъкмо пристигаше в чакалнята по конвейерната лента. Слабичкият йеменец взе двете чанти, като разгони на иврит носачите, а Тали се усмихна и каза нещо на двамата израелски митничари, които ги пуснаха да минат. Това беше всичко. Мел се учуди. Навън, докато чакаше пред летището Мати Харари да докара колата, той каза:
— Мислех, че тук има силна охрана.
— Знаят, че преди да пристигнете са ви проверили, в Ню Йорк или в Атина. — Тали сви рамене. — Нали разбирате, ще го направят само, ако им се сторите подозрителен.
— Доста е горещо тук.
— Да, приятно е, нали?
Мел се потеше в летния си сив костюм. Следващите няколко дни щеше да внимава с алкохола и с този кашер24 с кисел крем — и без това не му харесваше, така че може и да успее да свали около пет килограма. Проклета риза, беше залепнала за тялото му — той разхлаби сребристосивата си вратовръзка и разкопча яката. И тези гадни панталони, толкова бяха тесни. Даде на Тали куфарчето си, свали сакото и като го държеще пред себе си, оправи панталоните си. Искаше му се да свали някъде към дванайсет килограма. Не беше и помислял, че ще е такава жега. По дяволите, когато напусна Детройт там валеше сняг.
Колата беше сив мерцедес. Тали настоя господин Банди да седне отпред, за да може да вижда по-добре, но Мел определи местата: той и Тали ще седнат отзад. Така щеше да вижда всичко, което искаше, момичето щеше да е до него, а и щяха да могат да си поговорят, без другият да ги чува. Но почака с разговора, докато не излязоха от летището и не поеха към Тел Авив през голите поля.
— Чувала ли си се с него, откакто говорихме по телефона?
— Не, не се обади нито снощи, нито тази сутрин — рече момичето. — Не знам къде може да е.
Мел Банди я погледна — изглеждаше наистина загрижена — и се запита, дали не е влюбена в Розен. Защо пък не? Тя работеше за него. Вероятно печелеше повече от която и да е секретарка в Израел. Ако наистина беше само секретарка.
— Не можеш ли да му се обадиш?
— Опитах на три места, нямаше го.
— Той знае ли кога трябва да си вземе парите?
— Да, разбира се. Утре, на двайсет и шести март. Винаги ги е получавал на двайсет и шести март и на двайсет и шести септември.
— Кога го видя за последен път?
— Беше… преди седмица, в Натания. Искаше да изпрати някои писма.
— В Натания? Какво е търсил там?
— Не знам. Може да е искал да поплува в морето.
— Или да хване някое гадже. В онзи хотел ли беше отседнал?
— Не, в друг, не знам защо е бил в хотела, който изгоря — отвърна Тали. Представи си сградата в пламъци и изскачащите от дима хора. — Донесохте ли вестника със снимката?
Мел вдигна куфарчето от пода върху коленете си, отвори го и подаде на Тали една папка.
— Нашият герой — рече Мел — виж дали ще го познаеш.
Тя извади от папката вестникарски изрезки, прегледа статията от първа страница на „Детройт Фрий Прес“, прехвърли другите и се загледа в снимката от информационната страница, във фигурите, загърнати в одеяла, и в голия до кръста брадат мъж със светли панталони.
— Да, тук прилича на израелец — каза Тали, — но за мен няма съмнение, че е г-н Розен. Тази снимка не се е появявала в тукашните вестници.
— Комуникации — отвърна Мел Банди, — имате я във в-к „Таймс“, в „Чикаго трибюн“, в детройтските вестници, може и останалите вестници да са я публикували. Розен се излага на показ, а даже не го знае.
— Той от Натания ли ви се обади?
— Мисля, че така спомена. Но беше — как да кажа — разтревожен, паникьосан. Изплашен до смърт. Виждаш ли, аз вече имах резервация. Казах му да почака и да ми се обади в сряда, късно следобед в хотел „Пал“ в Тел Авив, за да оправим нещата.
— Значи и без това щяхте да идвате?
— Миналия месец му съобщих, че ще дойда по някое време през март.
— Не знаех — рече момичето.
Тя си бе помислила, че г-н Банди, адвокатът на г-н Розен пристига тук, защото някой се бе опитал да убие г-н Розен. Друга причина за идването му досега не й бе известна. Но не искаше да го пита. Той изглеждаше изморен и омаломощен от жегата, даже при климатичната инсталация в колата.
— Във вестниците нищо не пишеше за човек, който да е стрелял по някого — каза Тали. — Ходих в Натания, но не открих в кое кафене се е случило. Разбрах само, че е напуснал хотела.
Когато стигнаха до кръстовището с магистралата, те поеха по едно платно, което завиваше пряко към Тел Авив, минаха край зелен пътепоказател със стрелки и имена на градове, написани на иврит и на английски — Петб Тиквб, Рамала, Тел Авив и край редица войници, които чакаха на стоп; момичета с къси военни униформени поли и млади мъже с бръснати глави, някои въоръжени с автомати.
24
Кашер — название на всички видове храни, които Равинатът разрешава на вярващите да ядат.