— Хубаво. Човек като че ли се топи, изчезва, но изеднаж пак се съживява и сърцето му се радва. Арабите го наричат „Сън в зори“. Не знам как го правят тия дяволи… Те знаят много тайни…
Руменова кимна весело и си мислеше: „Ти сигурно ме лъжеш, но продължавай, да видя какво ще измислиш още…“ Брашнаров взе друго стъкло — кръгло, издуто, с дълга, тънка шия — и в него трептеше бистра течност с лек сребрист блясък. Той го отпуши и пръв вдъхна от него, после бавно го поднесе на учителката, с някаква тържественост. Руменова се приведе към дългата шийка на стъклото и вдъхна силно, нетърпеливо. Ароматът премина като огън през ноздрите й, бързо изпълни гърдите й, сърцето й сякаш спря да тупти, после младата жена отново усети ударите му — тежки, бавни, замиращи, тя се задушаваше от неизпитано наслаждение. И като почувствува, че то вече преминаваше, тя отново се приведе към стъклото и сега още по-нетърпеливо, а Брашнаров чакаше със стъклото в ръка, сякаш знаеше, че тя ще повтори.
— Това е „Пред вратите на рая“ — чу тя гласа му като насън. — Така го наричат тия дяволи. Тука има поуги, но това е най-хубавият парфюм.
— Не, не! — примига с очи Руменова. — Не ща от него. Много е силен… Упойва като отрова. Не, няма да взема нищо…
Но Брашнаров продължаваше:
— Ето тука, в тия бурканчета и кутийки, има други мазила… белило, червило, бои за коси, за вежди, но… вие немате нужда, вашата кожа тъй, по природа…
Тя обърна към него остър, враждебен поглед и рече бързо, припряно:
— Нищо не ми е нужно. Загубих тук много време.
Сбогом, господин Брашнаров.
И си тръгна.
Траяна Костадиница я погледна изненадана, но побърза да я настигне. Брашнаров дълго следи младата жена с поглед, видя как се обърна към него Костадиница, сякаш да провери дали той беше още там, но двете жени скоро се изгубиха в навалицата. Той държеше все още стъклото с дългата шийка, после го подаде на арабина:
— Дай ми от това нещо за пет гроша.
С бавни, но ловки движения арабинът взе стъклото от ръката му, извади с два пръста друго едно, мъничко стъкълце и като премерваше с очи през присвитите си клепки, отля в него от прозрачния парфюм. Брашнаров прибра мъничкото стъкло и хвърли върху килимчето на арабина един сребърен черек23. Сетне попита с хитра усмивка:
— Как се казва тая вода?
Арабинът отговори с тих, равен глас:
— Паунова плюнка, ефендим.
V
Към десетия ден, откакто бе започнал панаирът, шумната врява по улиците и пазарищата на Преспа взе да стихва. И както десет-петнайсет дни преди това бяха започнали да прииждат от всички страни, по всички пътища, на дълги върволици люде, коли, добитък, сега пък от града тръгваха всеки ден по същите пътища също такива върволици. Панаирджиите, които бяха дошли от други места, си разотиваха. И тъкмо по това време, когато панаирът започваше да се разтуря, двама битолски власи докараха в Преспа три волски коли, натоварени с някаква стока. Те не спряха колите си ни при градския часовник, ни на атпазар, ни пък в търговската чаршия, а завиха към тесните улици, където бяха казанджийските работилници. Усещаше се, трите коли бяха натоварени с тежка стока, макар да не се виждаше нищо отвън. Като минаваха по улиците, ниските кирпичени, дървени сгради потреперваха, а като спряха сред казанджийската чаршия — и шестте вола дишаха тежко, та дори се полюшваха с отпуснати опашки, слабините им се издуваха и спадаха при всяко вдишване и издишване. Никой от казанджиите наоколо не отиде да погледне с какво бяха натоварени трите коли — преситили се бяха людете в Преспа на стоки и товари. Поозърнаха се двамата власи, казаха си нещо на своя език. Сетне и двамата посегнаха в една от колите, ровиха там и извадиха с по две ръце някакви широки, тежки искове, завити в синя хартия. Подпрял на гърдите си тежкия диск, единият от власите мина с бавни стъпки и влезе в работилницата на едната страна на улицата, а другият, също с такъв диск, влезе на другата страна и това беше тъкмо работилницата на Глаушеви.