— Откога още чакам тоя час, да мога да ви кажа как ви любя и съм готов да ида и на смърт за вас…
Ния не бе го виждала така отблизу и усети как полъхваше от него, от дрехите му на ливанто24. Гласът му бучеше в ушите й, колкото и да беше тих и мек. Изправил се бе срещу нея с целия си ръст, грамаден и силен, усети тя как пропълзя от петите й чак по цялото й тяло премала; приподигна малката си, изстинала ръка, сякаш да освободи дъха си, който се спираше в гърлото й. Каква беше тая подла слабост — не само от страх, не само от страх! — която караше сърцето й да замира, и не можеше да откъсне тя очите си от ръцете му, каквито бяха едри, с дълги пръсти, подвижни и силни, чакаше премаляла да я сграбчи той с тях, да я стисне… Той наистина взе ръката й, посегна и я взе, тя я остави само за един къс миг в ръцете му, усети топлината на широките му длани. Тогава отеднаж бликна в сърцето й голяма сила. Тя се отдръпна две стъпки назад и каза с рязък, леден глас:
— Махнете се от вратата!
Брашнаров отпусна ръце сякаш в отчаяние, сетне изкриви широко разтворени очи, та светеше издълбоко синкав мрак в тях, поклати къдрокосата си глава тъжно, с тъжна усмивка на алените си устни:
— Аз не ща насила… Аз искам да те направя щастлива. Да станеш майка, щом като… Знам аз сичко.
Ния усети за миг как същата невярна слабост пак пропълзяваше по нозете й, но сега тя се хвърли яростно към вратата. Брашнаров се отдръпна и докато тя излизаше, той ниско се поклони след нея. В мрачния трем нямаше никой. Ния се спря пред входната врата задъхана, с пламнало лице. Тихо беше из цялата къща. Сърцето й започна да бие по-спокойно.
Тя отвори вратата, бързо прекоси малкия двор. Улицата беше пак пуста, само купчинката деца продължаваха да си играят там, край стената.
Настъпиха за Ния тежки дни. Отдели се тя от своите люде, остана сама и как се разбърка животът й!… Преди тя виждаше целия си живот прост и ясен. Такъв прост и ясен й изглеждаше животът също и на другите люде. Във всяко нещо тя диреше прост и ясен смисъл. Тя не се уплаши, когато след смъртта на баща си остана беден и самотен сирак: живяла бе в богатство, сега ще живее и тя като всички бедни люде. После откъсна едно цвете от бащината си градина и с него изпрати на Лазара вест за себе си. Обичаха се те двамата и се събраха да живеят заедно. Щастливо започна техният живот — и как иначе, какво можеше да попречи на тяхното щастие?
Срещу нея излезе най-напред свекърва й, родната майка на Лазара. Излезе тя със своята власт, със своята непреклонност. И нека, нека! Ала Ния не можеше да отстъпва във всяко нещо, тя искаше да запази свободна и своята воля там, дето я водеше нейната ясна мисъл срещу сляпата упоритост на старата жена. Ния искаше да запази и своето тихо щастие, своя живот заедно с Лазара, да бъдат те двамата свободни и спокойни през най-хубавите часове на техния общ живот, а свекървата и там искаше Да налага своята воля. Тя беше майка, но Ния няма да я лиши от обичта на нейния син. Да дойде, да дойде и тя Да живее в новата къща; ще си има и там своя стая, ще седят и там всички заедно на трапезата, но ето старата жена не иска да се отдели от своето огнище. И как се събра в сърцето на свекървата толкова омраза спрямо Ния. Тя, старата майка, която беше като тигрица за своите Деца в любовта си към тях и в своята готовност да ги защити от всяко зло, тя не искаше да разбере Ния, в чието сърце гореше също такава майчинска любов, и ето че щеше да прегори тая любов безплодна. И тя, старата майка, първа я прокле, първа я пресъди за мъката, с която бе наказана без вина и грях. Това беше от същата и голяма любов към Лазара, но защо не се намери в сърцето на старата майка една капка милост към невинната.
Такива безмилостни са людете към жени като още от времето на Библията — чела бе там Ния за проклятието на безплодните жени. Тя бе забелязала и лукавите присмехулни погледи на свекърва си, на Раца, която беше проста и кротка, покорна душица, но и тя, като раждаше толкова често, обръщаше към нея присмехулни очи. Така и чуждите отвън, така всички, които срещаше — не щадяха ни с думи, ни с поглед. Попита я еднаж и учителката, Иванка Руменова:
— Ама ти никак ли не си раждала? Мислех си да не би да ти е умряло някое детенце.
Иванка Руменова не й се присмиваше, нито искаше да я бодне с дума, но защо се учуди толкова много, че Ния не бе раждала?
Ето какъв бил животът на людете и в него невинният страдаше повече от виновния, който може и да се утеши като каже: „Сторих грях и господ ме наказа.“ В такъв свят, в такъв живот не можеше с нищо да й помогне свекърът й със своето добродушие и съчувствие. Ния не познаваше дремещите сили в него, стихийния гняв, който можеше отеднаж да пламне в него — тя го познаваше с неговата обич към децата му, към жена му, към нея, къ Неда и може би към всеки човек — близък или по-далечен. Такова беше сърцето му и не бе излязъл той пред жена си, пуснал бе нея пред себе си — тя да го води с цялата им челяд, а би могъл да я събере в шепата си.