— Махай се, папаз! — викаха му те отдалеко. Поп Петко и сам се отбиваше от пътя им. Хайредин Арап ага влезе за втори път в неговия двор. Бе му взел най-напред две лири и една овца, а сега му искаше други пет лири.
— Немой, ага… Немам аз толкова пари…
— Имаш ти, папаз, имаш. Богат си ти. Нашите ходжи са богати, и ти си богат. Попейш, попейш — земеш грош, земеш два гроша. И земя имаш.
Той го срещаше често по пътищата — нали и свещеникът ходеше по селата. И все това се повтаряше:
— Папаз, кога ще ми дадеш парите!
— Немам, ага… Вервай…
— Ти ги дай с добро, папаз. Иначе аз брадата ти косъм по косъм…
Арап ага бе дочул, че жената на Атанас Кривио била болна, и вече не влизаше в двора му. Младата жена често боледуваше от някое време и все от страх да не би Арап ага пак да дойде да я търси. Но ще полежи тя в къщи ден или два, докато събере душата си, и пак ще тръгне по работа. Така един ден Арап ага я срещна пред вратника, дигнала бе ведро, пълно с вода; оставили я бяха тоя ден от работа в полето да изпече хляб. Турчинът спря коня си тъкмо пред нея, спря се и тя — нямаше как да мине. Бузите на младата невеста бяха пламнали от тежкото ведро, а сега лицето й почна да бледнее от уплаха и като че ли стана още по-хубаво.
— Болно, а, болно! Не си веке болно, аха! — разнежи се агата и дори се наведе, посегна да погали жената.
Дръпна се тя, водата се разплиска във ведрото, сетне младата жена перна коня по муцуната и се втурна във вратника.
— Брей! — викна с възхищение Арап ага и едвам задържа подплашения си кон. — Какъв серт жена!
Рано на другата сутрин, едва що бе изгряла зора, Арап ага влезе с коня си в двора на Атанас Кривия, а след нето вървеше и тайфата му. Атанас и жена му тъкмо се канеха да вървят на работа в полето, дочуваше се врява и по съседните дворища. Две кучета лаеха яростно по неканените гости, нахвърляха се да захапят нозете на конете им. Излезе Атанас и се спря пред вратата.
— Спри кучетата бре! — викна Арап ага. — веднага, ще гръмна по них!
Атанас нищо не отговори, само се помръдна едва на кривата си нога. Агата срита коня си — ще сгази селянина, ще влезе чак в къщата с коня. Атанас продължаваше да стои пред вратата. На две стъпки оттук, зад вратата, беше подпряна една пушка; той бе сложил и патрон в нея.
— Е, какъв човек си ти бре! — викна пак агата от коня си, но с омекнал глас. — Дошъл съм за твой добро. Ще ставаш субаша36 на мойто чифлик. Рахат ще живейш. Хайде.
Атанас отговори:
— Ние тука сме люде на Рашид бей.
— Ти мене гледай. Ще дойдеш в мойто чифлик. Субаша. И жена ти — субашица. С твоя бей аз ще се разправям.
— Нема да дойда.
Арап ага го гледаше от коня си с присвити очи и рече през зъби:
— Един път те ударих — отърва. Ако те ударя още еднаж, няма вече да станеш. Жена ти ще вържа за опашката на коня и така ще я откарам в мойто чифлик. Ти сам си направи есап кое е по-харно за тебе.
Атанас Кривиот го гледаше, без да мигне — тъй, край главата на коня му, — и се виждаше, че не е много уплашен. Пушката беше току зад гърба му, пълна.
— Ами ти — обърна изеднаж приказката си Арап ага — защо стоиш още? Ха да вървиш на работа! Така ли слушаш бея си бре!
— Ти не си ми ага. Ти си гледай своята работа… Погледа го една минутка Арап ага и току изръмжа нещо на турски, без да сваля поглед от селянина. Той обмисляше нещо. Сетне току смушка коня си, обърна го и се отправи към вратника, следван от четиримата си пазачи, а двете кучета лаеха току под опашките на конете им.
Атанас Кривиот излезе след турците и ги следеше отдалеко накъде ще вървят. Те минаха през селския мегдан и влязоха през голямата порта в двора на бейската кула. Кривиот се прибра в двора си. Не мина много време и през мегдана се зададе един от кехаите на бея. Кривиот скришом го наблюдаваше и турчинът се спря тъкмо пред неговия вратник. Кучетата се хвърлиха нататък.