— Засега немаме и три хиляди гроша за нови разноски. Общината много се похарчи покрай новата църква.
— Спрете от моята плата хиляда гроша и вие ще дадете още две хиляди.
— А, не, учителю. Не приемаме… Ти сега мини как да е, пък ще видиме до другата година, ако е рекъл господ.
— Искам добра работа да върша и това е най-малкото, което ми е нужно. Пак ще ви кажа: спрете от моята плата хиляда гроша.
— Не, учителю. Не приемаме. Е, да видим, да се посъветваме с другите общинари…
Като излезе от общината, Райко Вардарски най-напред отиде и намери Лазара Глаушев, върна му трите бели меджидии, които му бе дал преди това Глаушев. Сетне отиде и си поръча нов костюм от черен плат при Коне Звезда — единствения френктерзия4 в Преспа. Шивачът беше още млад човек и с голяма страст бе се отдал на тоя нов занаят.
— Само да знайш, даскале, какви дрехи ще ти ушия… — не се въздържа и се похвали той, а големите му очи, сини и с дълги тъмни ресници, плуваха във влага. — Ако ще и две недели да вися над них!
Вардарски втренчи в него окото си, сетне рече:
— Такива люде харесвам. Като тебе. Такива, които захващат работа с душа и сърце. А колко да ти платя — това аз ще кажа после. Тебе нема да те питам.
— Нема да ме питаш, даскале. Аз първо работа да свърша.
Чрез шивача Вардарски си поръча и четири бели горни ризи от тънко домашно платно.
— Ей с такива високи яки — подигна той с опакото на ръката брадата си, за да покаже яката на ризата.
— Имам аз, даскале, една братучедка; тя и тънко платно ще намери, и ще ги ушие като мраз да бъдат.
Още като дойде Райко Вардарски в Преспа, още от първия ден, целият град обърна очи към него. Беше непознат човек, а правеше впечатление и с горделивата си походка, и с широката си буйна брада, пък и с френските си дрехи, които бяха още новост в Преспа, макар вече и някои преспанци между по-младите да се обличаха с подобни дрехи, особено в празник. Десетина дни по-късно цяла Преспа познаваше даскал Райко, а и той познаваше целия град. Обходи той всички улици, опита се да проникне и в турската махала, но някои от познатите му граждани го придумаха да не наднича много нататък — не обичат агаларите да скита гяурин по махалата им, може да го обиди някой от по-лютите турци. Скиташе той също из околностите на Преспа, особено по градините край реката, към долния край на града. И не пропущаше човек да не го заприказва — възрастен или дете, спираше се да поприказва и с някоя по-стара жена, доколкото беше прилично. Влизаше по дюкяните из чаршията, също и по дворищата, където беше сгодно или го канеха да влезе.
Щом го условиха за учител, той още същия ден тръгна да си търси жилище. Омразно му беше да живее в нечистия хан и по цели нощи не спеше от дървеници. Отмина по-хубавите къщи около двете църкви и училището, макар че тук би му било по-сгодно, а се запъти към долния край на града, където бяха и любимите му места за разходка нататък по реката. Къщите тук бяха повечето малки, но с широки дворове и градини, потънали в зеленина. Заселили се бяха тук и мнозина селяни от околните села — така беше от някое време, все пребягваха селяни и в града от по-близки и по-далечни села. Вардарски ходеше по кривите улички, оглеждаше се и сам не знаеше къде да спре. Срещаше той цели ята от деца — босоноги, с рошави глави, дрипави и често само по ризки в тия топли майски дни. Не се виждаше по-възрастен човек в това работно време и само жени се мяркаха тук-там по дворовете.
Тъкмо минаваше Вардарски край един вратник, когато внезапно се показа там млад мъж, доста едър, в селска риза, но в градски беневреци от домашен тъмносин памучен плат, гологлав и бос.
— Помози бог, даскале…
— Дал ти бог добро — отвърна Вардарски и се спря. Непознатият човек го гледаше с приветлива усмивка изпод русите си мустаки, но още по-засмени бяха очите му — пъстри и някак дълбоко скрити под надвесени, изрусели, гъсти вежди. Даскал Райко го разгледа от глава до пети и спря за миг поглед върху босите му нозе: грамадни стъпала с едри, разперени пръсти, а от крачолите на беневреците му се подаваха широки, кокалести пищялки. „Здраво стои на нозете си тоя мъж“ — рече си Вардарски и гласно попита:
— Тук ли живейш?
— Тука, даскале. Ами повели, влез.
Вардарски се поозърна: вратникът беше здраво закован, а дворът и градината по-нататък бяха оградени с плет, по селски, но доста висок и със здраво забити колове. Стопанинът се отдръпна и Вардарски влезе в широчък двор. В дъното на двора се виждаше малка къща, на едно стъпало от земята, с две стаи и също тъй ниско чардаче. Нататък се виждаше и градината — широка, простираше се чак до брега на реката и цяла беше разработена и засадена, а на припек край оградата й бяха наредени дълги редици кошери.