Ицо нямаше време сега да се заглежда тук и там, дори и в касата си, колкото и да беше подозрителен към всекиго, а не по-малко и към своя брат и съдружник. Първия керван дойде още на другия ден, дойде втор, а, на третия ден дойде и трети, който беше най-голям. С третия керван в Преспа пристигна и хер Артур.
— Кой е тоя? — попита Миро брат си изненадан.
— Шваба — отговори Ицо. — От Беч. Хер Артур. Тоя сам ми каза, че така му е името. Намери ми се много в Беч още от първия ден. Знай по нещо турски, в СОЛУН е живел, там отива и сега. Харен човек, ама и голтак, гледаше и некоя пара да изкара около мене. От тия е, дето насекъде скитат, а никъде не хващат корен. Повлече се и подир мене, късмета си търси.
Хер Артур, застанал там, при тях, долови, че приказват за него, и току кимаше одобрително, приветливо ту към единия брат, ту към другия. Миро не бе виждал досега немец и го разглеждаше с детинско любопитство — чудно му изглеждаше и облеклото му, и мустаките му, и очилата му, и шапката му. И той човек, но по-иначе стои, по-иначе гледа, някак горделив и свободен. Миро каза:
— Требва да ти е взел доста пари…
— Неее… Дай, вели, малко кронен7 за път и аз с керваните, ще ги пазя. За сичко го бива.
— Що е това кронен!? — не можеше да се начуди Миро.
Ицо разправяше с охота за австриеца. Колкото да беше сдържан и затворен, веднага подхващаше дума за живота си във Виена и като че ли искаше да се похвали.
— Те, швабите, на парите им казват кронен.
— Да… да… — процеди през зъби хер Артур и пак закима вежливо към двамата братя.
— Научил си се по техному! — отвори широко възхитени очи Миро.
— Научих по нещо — отвърна скромно Ицо. — шпациир ще рече прошетка, васер — вода, брот — хлеб, ама то не ядат много хлеб…
— Да… — кимаше усърдно хер Артур.
— Той май и по нашенски разбира — каза досетливо Миро.
— Ломоти по нещо като на църковен язик… Може да е сръбски или чешки язик. Има ги много в Беч и чехи, и маджари, и секакви. Намерих и наши там, знайш ли?…
Двамата братя нямаха сега много време да се занимават с хер Артур и той ходеше сам из града, сподирен навсякъде от любопитните погледи на преспанци. На втория ден той незабелязано изчезна от Преспа и чак на третия или четвъртия ден Миро се сети и попита:
— Ама що стана швабата, къде се загуби!…
— Кой го знай… Да върви където ще — махна с ръка Ицо.
Не беше само немецът, който привличаше тия дни вниманието на Преспанци. Още по-любопитни бяха за тях многобройните, добре обковани сандъци, които разтовариха братя Баболеви. Напълниха те двете къщи, не остана и в магазина им празно място. Подбираха ги и ги подреждаха по цели дни двамата братя, а Ицо знаеше що има във всеки сандък поотделно. После те раз-коваха няколко от сандъците и наредиха в магазина си какви ли не чудесии, та се изреди едва ли не целият град да гледа и да се чуди. Имаше всякакви платове и тъкани за всякакви човешки нужди, имаше готови някакви дрешки и какви ли не женски украси и дреболии, имаше огледала и разни други стъклени предмети, а цял един голям сандък беше пълен с газени ламби, всички завити една по една в мека слама. Мнозина стояха пред магазина и гледаха ненаситно, други, по-смели, влизаха и вътре да погледат, питаха и разпитваха, някои почнаха и да купуват по нещо. А жени от целия град се тълпяха в къщите на Баболевци и бяха още по-любопитни и още по-нетърпеливи да си купят от разните чудесии, които бе донесъл Ицо чак от Беч. Което беше вече извадено от сандъците и наредено по стаите — всичко беше изкусно прибрано и вързано с цветни върви и панделки или пък беше в шарени кутии — на кутиите само да не се нагледа човек. Ходеха по дворовете и по стаите жени на шумни групи — надаваха викове и писъци от възхищение, пляскаха с ръце, въртяха ококорени очи, цъкаха с език, шумна глъчка дигаха и децата с тях, посягаха поне да докоснат едно или друго от многобройните лъскави, шарени, често пъти и невиждани досега предмети. Там беше цялата челяд на Миро — да бди да не би някой да открадне нещо, а сам Ицо бе казал:
— Оставете ги да гледат и ще почнат да бъркат по кесиите на мъжете си.
Влязоха в магазина двама от другите манифактуристи в града и потърсиха Ицо. Той ги посрещна прав в стъклената си конторка — нямаше време за губене.
— Добре дошъл, Ицо.
— Добре намерил.
— Далеко ходи ти.
— Ходих.
— Ами ти сега само на ръка ли ще продаваш толкова стока?
— Както намеря. Сичката е за продаване. Може и тонтан1, ако има кой да купува.