Старият бей пак млъкна, като спираше навъсен пог лед ту върху един, ту върху друг от агаларите. И всек един от тях даде своя отговор, но никой не бързаше да изпревари другия — по-стария, по-богатия.
— Като нямат те друга сила в ръцете си, търсят силата на парата.
— Хубав хесап си правят те. С пари и до падишаха ще стигнеш, и той селям ще ти даде.
— Ами чааре11 да търсим на тая работа, кардашлар! Гяурите и на главата ще ни се качат.
— Те и ни са се качили вече. Минаваш край него, а той не те и поглежда, за нищо не те сайдисва.
— Църкви дигнаха, камбани окачиха, по цял ден дан-дан-дан!
— Разправят, Ицо Бабол с кантар мери парите си. Той, с толкова пари, и паша може да стане.
— И селската рая надига глава. Селяните бягат от чифлиците ни тук, в града бягат, не се покоряват, свое; искат…
Млъкнаха отново един след друг кахърните агалари. Смутено беше тяхното господарско безгрижие, застрашено беше блаженото безделие, в което бяха живели и те, и бащите им, и дедите им. Невесело започна сега разговорът им и у никого нямаше воля да го продължи. Хайредин Арап ага никак и не продума. Далеко бяха от него грижите на тия богати агалари, които бяха свикнали раята да пълни хамбарите им, да им носи на нога кирии за дюкяни, ханища и безистени, голямата част от полето наоколо беше тяхна, също и много още от дюкяните в чаршията. Той, Арап ага, беше като ловец и разчиташе само на оръжието си, на ловджийския си късмет. Той слушаше с доволство злобните оплаквания на агаларите — така те го насърчаваха в неговите ловджийски кроежи и похождения. В него се надигаше вече една мисъл и той каза с укор:
— Мекушави сте вие, агалар.
В гласа му прозвуча и закана: ще чуят пак за Хаиредин Арап ага тия богати бегове и аги, седнали да се вайкат като жени!
— Право е — отвърна един от тях. — Мекушави сме.
— Право е — обади се и друг. — Раята надига глава, ти стъпи върху нея! Отсечи я!
Завъртя наоколо Арап ага черните си очи, изкриви в презрителна усмивка дебелите си устни. Агаларите се бяха излегнали върху одъра и никой не се помръдваше. Само Рюшди бей поприсви сухото си старческо юмруче.
— Аллах всичко знае, всичко вижда… — въздъхна примирително някой от тях.
Хайредин Арап ага се изправи — не искаше да слуша повече такива бабешки приказки, спусна нозе от одъра н надяна калеврите си.
— С позволение, агалар… — промърмори той, стана и се отправи към сводестата порта на джамията, като къртеше бабаитски рамена, а празните ръкави на чепкена се полюшваха зад него.
Варосаното минаре на джамията започна да розовее от залязващото слънце. Изви очи нататък и друг от агаларите стана и той да си върви. Свършваше се и тоя ден. Надигнаха се да си вървят и другите агалари, минаха по един, по двама през тихия двор на джамията. На площада насреща бяха наредени сергии с овощия, та п въздухът наоколо тежеше от сладкия аромат на зрели праскови, круши, ябълки, грозде, късни пъпеши. Двамина от агаларите, които нямаше откъде да получат или не бяха отгледали в домашните си градини от тая земна благодат, се отбиха към отрупаните с плодове сергии. Колкото имаше там купувачи българи, отдръпнаха се да им сторят път, а навъсените агалари извадиха от поясите си огромни шарени кърпи и започнаха да ги пълнят, като избираха най-хубавите плодове. Тяхно господарско право беше да си изберат най-хубавото, а Другите купувачи стояха наоколо и чакаха реда си търпеливо. Развързваха агите кесии и плащаха честно — продавачите на овощия бяха също турци. Друго би било да бяха гяури: тогава сам гяуринът продавач ще ти напълни шамията и ти ще се престориш, че си забравил кесията си вкъщи, или просто ще си отминеш с пълната шамия, ще отидеш да зарадваш кадъните си с праскови или грозде.
На горния край на чаршията имаше две турски кафенета, които по цял ден бяха пълни с безделници. Хайредин Арап ага мина край едното и не погледна вътре — знаеше, че е празно по това време; в него се събираха по-смирените османлии, които живееха по стария закон, тачеха всички повели и правила на корана, постеха добросъвестно през време на рамазана, мокреха с вода по три пъти на ден очите си, лактите и стъпалата си, преди да влязат на молитва в джамията — кротки люде, които не влизаха в шумни разпри и дори към раята се отнасяха със снизхождение. Повечето от тях дояждаха каквото им бе останало от бащи и деди, някои бяха и съвсем обеднели, но и те държаха за своя господарски нахъз — не цапаха ръцете си с чук или с мотика, от турските дюкяни вземаха каквото им беше нужно на вересия, която понякога дори и плащаха. Празно беше сега; това кафене — всекидневните му посетители се прибираха по домовете си още преди залез-слънце. Хайредин Арап: ага влезе в другото кафене, малко по-нагоре по същата, улица.