— Оттука, през чаршията, е по-близу, но — каза Глаушев, и се обърна към учителката, — но за вас нема да е удобно.
— Защо? — погледна го тя учудена.
— Ами… жена в чаршията… Тука, у нас, жени не отиват в чаршията, може само некоя престарела баба да мине тъй, набързо. Или некоя по-стара селянка.
— Чудно… Каква опасност може да има, или може би преспанци не се държат прилично с жените в чаршията?
— Ние тука имаме доста турци и после… — така е останало открай време.
— А вие лично какво мислите? — попита тя и премести поглед от Глаушева върху Вардарски и после върху Бенков.
Глаушев се усмихна едва-едва и рече благоразумно:
— По-добре е човек да се съобразява с местните нрави и обичаи.
— Що… от вас зависи — рече на свой ред Вардарски и гледаше мрачно с окото си. Той не вярваше, че тя ще се реши да мине през чаршията, както не се реши и да запуши. А Руменова се улови тъкмо за неговите думи:
— От мене ли зависи? Добре. Да вървим през чаршията. — Тя тръгна, подхванала леко с ръка дългата си рокля. Тримата мъже бързо се изравниха с нея. Тя продължи: — Аз се боя от действително страшни неща, а защо ще се боя от някакви си предразсъдъци? Нрави, обичаи — да, но какво е това, жена да не смее да мине през чаршията?
Тримата мъже мълчаха, сякаш и тримата се бяха заслушали в гласа й, в нейния мек, източнобългарски глас. Лазар Глаушев вървеше до нея със свито сърце страхуваше се от тая наистина дръзка постъпка на младата учителка, боеше се от неприятни последици, но вървеше редом със спокойно лице. От другата и страна вървеше Вардарски с широката си походка, размахал, както винаги ръце, дигнал високо глава, и окото му се въртеше предизвикателно ту на една, ту на друга страна. До него вървеше Бенков едва-едва усмихнат, с наведени очи — къде ли не би тръгнал той, срещу какво ли не би тръгнал след Лазара Глаушев, щом Лазар Глаушев вървеше нататък. Късият есенен ден беше към края си. Преспанци започваха да прибират стоките си, изложени пред дюкяните, да се готвят за затваряне, някои бързаха да свършат закъсняла или пък забравена работа и беше доста оживено сега по чаршийските улици, край дългите редици дюкяни. Изеднаж откъм атпазар се зададе младата учителка и редом с нея тримата мъже. Един калфа там, в началото на улицата, опули очи, сетне изкриви врат към калфата от съседния дюкян, посочи с глава:
— Шшшт… скивай, манук… що гура насам13… Малката група навлезе в чаршията и стъпка по стъпка около четиримата люде се възцаряваше тишина, като че ли тишината вървеше пред тях по тесните улички. Които бяха пред дюкяните си, прекъсваха всяка работа и гледаха младата непозната жена, други изтичваха тихо отвътре, едни гледаха навъсени, други с ококорени очи, а някои от по-младите преспанци не можаха да задържат усмивката си от голямо любопитство, от учудване и от някаква радост, че се случваше в чаршията такова чудно нещо: минаваше там посред бял ден млада, хубава жена, Дигнала гордо глава, и гледаше строго пред себе си. Преспанци гледаха мълчаливо, никой не отвори уста да подхвърли дума — редом с непознатата жена вървяха Лазар Глаушев и класният учител.
— Требва и тя да е учителка… — тихо пошушна някой. На един кръстопът пред малката група се изпречи млад турчин със затъкнати в пояса му ножове и пищови. Гой зяпна и отвори срещу учителката черни, кръгли очи, дигна бабаитски ръка към засуканите си тънки мустаки и викна безсрамно:
— Ох, бабам!…
Лазар Глаушев навъси вежди и едва-едва докосна турчина с презрителен поглед, но Вардарски се поспря, окото му се наля с кръв и той изръмжа през зъби на своя анадолски турски език:
— Белята ли си търсиш, турчино! Не закачай мирните люде…
Глаушев бързо подръпна другаря си, да не се спира. Отминаха нататък и четиримата, не се обади повече и турчинът. Никой от четиримата не спомена вече нищо за тая неприятна случка, но и разговорът им не вървеше. Минаха през голяма част от чаршията, навлязоха в махалите и се спряха пред портата на Бенкови; насреща беше Глаушевата къща.
— Вие влезте — каза Глаушев. — Аз ще се отбия у нас за жена си. Андрея Бенков решил да ни гощава тая вечер.