— Наредете се, както можете, тука за некой и друг ден, ама ще пазите чисто, чухте ли! Да не видя мръсотии по двора или… да си търсите место, не мога да ви държа аз тука много време.
— Да вкараме барем само воловете вътре, стрино, там, в градината — примоли се пак най-възрастният селянин. — Колите може и на улицата да останат.
— Ех, карайте ги — махна Султана ръка с досада. — Ще ми направят само лепешки по двора. Колите — вън, на улицата. Нема къде да минат, тука е градска къща… М пазете чисто, брей — повтори тя.
На чардака бяха излезли Раца и Ния и приказваха нещо с Неда, която бе успяла да измие босите си нозе. Султана погледна нозете й и току я попита направо:
— Имаш ли въшки?
Ния се смути повече от тоя въпрос, отколкото Неда, която отговори спокойно:
— Не съм намирала скоро. Може да немам…
— Имаш, нямаш — вземай котела да си стоплиш вода и да си умиеш главата, пък и цела да се умиеш и по-чисти дрехи да си облечеш. Имаш ли, имаш ли други дрехи…
— Имам там в колата една ресачка14 и една кошуля.
— Това ли са ти дрехите — и без да дочака отговора й, Султана се обърна към снахите си: — Дайте дрехи да я облечем.
Не след много Неда стоеше в стаята с огнището измита, сресана и облечена в градски дрехи, обута в чорапи, а селските й дрехи бяха захвърлени в най-отдалечения ъгъл на чардака — да се изветрят от селската им воня. Неда стоеше като полята със студена вода, с отпуснати отпред ръце — не знаеше къде да дене ръцете си, не знаеше и сама къде да се дене и току потреперваше от време на време.
— Що ти е? — попита я Султана.
— Нищо.
— Що ти е? — попита я малко по-късно Раца Кочовица.
— Нищо.
— Що ти е? — попита я после и Ния.
— Студено ми е — протрака със зъби Неда и продължи, шепнейки: — Като да съм гола… не топлят градските дрехи.… — Ния й даде да облече едно свое късо кюркче от тънък, гълъбов български шаяк, подплатено с агнешка кожа и с лисички по краищата.
Като се прибраха мъжете вечерта, Стоян Глаушев ме можеше да се нарадва на племенницата си, не знаеше де да я сложи да седне от радост.
— О, милата ми щерка — милваше я той и с думи, и с ръце и сините му очи плуваха в сълзи. — Да знайш! как жаля за майка ти, за Благуна, каква сестрица ми беше тя и докрай не ме забрави…
Н ай-сетне Султана му се скара:
— Стига си додевал на девойчето, човече! — После той отиде да види и другите си съселяни и роднини в оттатъшната стая, в плевнята. Там вече съвсем се забрави. Стана нужда сама Султана да отиде да го вика и като се връщаха през двора, тя му рече:
— Вари го, печи го… Да ти дам сега селските бечви, нема хич да се различаваш от тия селяци… макар да живейш, кажи го, четиридесет години в града. Що беше това чудо!
— Ех, жено, кръвта ми е селска… Ама да си ми жива ти и здрава!
Той беше разтъжен и се радваше в същото време, че беше между толкова свои люде, а сърцето му преливаше от благодарност към Султана, която ги бе прибрала в къщата си. „Ех, такава е Султана — люта и остра, ама, никога нема да изкриви тя каквато и да е работа, се по правдата върви и сърцето й е милозливо, колкото и да е люта, пък и опака понекога…“ И Стоян побутна жена си уж случайно, а искаше да я докосне тъй, от милост и обич към нея…
Мина цяла седмица, Султана често ходеше по двора, надзърташе в отвъдната стая, в плевнята — бдеше зорко дали селските й гости пазеха чисто, а те, макар да бяха толкова люде и с малки деца, не се чуваше от тях ни глас, ни тропот. Но тя забеляза, че все по-често поглеждаха в ръцете й. Те вече гладуваха. Каквото бяха донесли от село за ядене, още първите дни се бе свършило. Усети ги Султана и се развика:
— Ами вие що сте скръстили ръце, що чакате! Защо не си търсите работа из града…
— Къде, стрино, не знайме… Как ще живейме без работа, ама нема…
— Питайте бре! Има тука люде с ниви, с градини, с дозя. Сега е тъкмо време за такава работа, пролет…
Не се сещаха как да си помогнат селските люде, бяха много наплашени и с потиснат дух, виждаше ги Султана и сама поведе няколко от жените да им търси работа из махалата. Да стори добро — то се знае, но и да се махнат най-сетне тия люде от главата й: прибра ги, а сега трябвате да им подава и по нещо за ядене, гладни бяха, децата все пред чардака й висяха с ей такива големи очи…
На другия ден беше неделя и беше хубав пролетен ден, още рано сутринта бяха наизлезли в двора и Глаушевци, и селските им гости. Върна се по-рано от църква и Стоян, да бъде повечко време между съселяните си, а те бяха се посъживили, поразвеселили се бяха — на другия ден, понеделник, повечето от тях тръгваха на работа. Тук беше и Лазар — не бе имал досега време да се поразговори с тия селски люде, дошли от неволя в къщата му.