— Чорбаджи… вика те каймакам ефенди в конака.
Ти сега ще дойдеш, с мене барабар15.
— Харно, Камбер онбаши — отвърна Глаушев. — Ала имам работа малко нещо… Ти върви, аз веднага след тебе, ще те настигна.
— Цък! — поклати глава онбашията. — С мене ще дойдеш ей сега.
Лазар мълчаливо бръкна в чекмеджето, извади един юзлук16 и го подаде на заптието:
— Иди, Камбер онбаши, в кафенето насреща, пий едно кафе. Аз ще дойда там след малко и ще вървим заедно в конака.
Заптието спокойно прибра голямата медна монета, с която можеше да плати двайсет кафета, и излезе. Лазар Глаушев извади от пазвата си пищова и бързо го мушна под дебелата покривка на миндерчето. Няма да иде с оръжие в конака — може да го задържат и претърсят. Сетне той извика онбашията от кафенето и тръгнаха заедно към конака. Поспираха се много люде да ги погледат, други изскачаха бързо от дюкяните си, гледаха дълго след тях, клатеха глави. И пак тръгна мълва по чаршията за Лазара Глаушев — подбрали го към конака, може и да го затворят!
Лазар Глаушев влезе в голямата одая на каймакамина, поздрави и се спря до вратата. Джемал ефенди се бе загледал в един голям лист хартия и не отговори на поздрава му. Не го покани и да седне, а той самият пристъпи, изви ръце отзад и хартията все току прошумоляваше зад него. Дълго гледа каймакаминът някъде долу, в нозете на Лазара, после дигна поглед някъде над главата му:
— Кой гръмна вчера в двора ти?
В турския език на каймакамина се долавяха меките гърлени звуци на родния му кюрдски език. Глаушев отговори също на турски:
— Гръмна Кючук Кадри. Искаше да ме удари.
— Други казват, че ти си гръмнал.
— Аз нямам оръжие, каймакам ефенди.
— Това не знам. Ще видя някой ден имаш ли оръжие или нямаш. Някога ти си бунтувал целия град.
— Наклеветили са ме, каймакам ефенди.
— Наклеветили са те… А вчера в двора ти цяло сражение станало, знам аз.
— Влязоха лоши люде в двора ми.
— Лоши… Те не са влезли за тебе. Ти си ги нападнал с твои люде. Изпокъсали сте им дрехите, били сте ги. Оплакват се срещу тебе, десет лири обезщетение искат. Аз трябва да те затворя и ще те затворя.
Черните очи на кюрда светнаха през гъстите, дебели вежди.
— Каймакам ефенди, аз съм търговец, не мога да губя ни един ден. Ще платя десет лири, но искам да знае те, че в нищо не съм виновен.
— Ти казваш, че не си виновен, а шестима срещу теб казват, че си виновен.
— Ще платя десет лири, но не съм виновен.
— Инат човек си ти. И Рюшди бей се оплаква от теб. Подмамваш му людете, бягат, не искат да работят в чифлика му.
— Те бягат от кехаите му, от него бягат, че ги оставя гладни да му работят. И те са живи души.
— Ще им кажеш да се върнат в чифлика на Рюжди бей. Ти какъв човек си тук, в Преспа, бре. Размирник си, не си гледаш работата, чуждата работа гледаш. Ще кажеш на селяните да се върнат в чифлика.
— Те си отидоха. Не са при мене.
— Къде са…
— Не знам, каймакам ефенди.
Джемал ефенди обърна към него приведения си гръб, отиде до отсрещната стена, като мачкаше в ръцете си хартията, и пак се върна:
— Ще те затворя. И Рюшди бей се оплаква от тебе. На съд ще те изправи той.
Глаушев търсеше скрития поглед на каймакамина и най-сетне намери подходящия отговор:
— Ще платя още днес обезщетението, каймакам ефенди. Ще донеса десет лири, на вас ще ги дам, а вий ги дайте на Хайредин Арап ага. На вас ще ги дам, да зная, че са минали през вашите ръце. Ще ми позволите да изляза и да ги донеса.
Джемал ефенди пак се обърна с гръб към него и рече:
— Върви.
Лазар Глаушев се върна в дюкяна си и каза на Андрея Бенков:
— Каймакаминът ми иска десет лири за вчерашната гюрултия у нас. Заплашва ме, че ще ме затвори.
— Занеси му, скоро занеси му десет лири!
— Ами как иначе… Наистина ще ме затвори и ще ме държи кой знай колко време. Ето какъв е нашият живот: вчера Кючук Кадри за малко не ме уби, а днес каймакам ефенди ми иска десет лири рушвет, за да не ме накаже.
III
Още през пролетта на 1860 година православният български народ в Турция отхвърли гръцкото духовно иго, отказа се от църковното главатарство на гръцкия патриарх и поиска от турското правителство да признае л узакони отделна, независима българска църква. Десет години българските вождове в Цариград биха и блъскаха с юмруци, с гърди и колена турската „Висока порта“17, но тя оставаше затворена. Излезе тогава пред тях руският посланик в Турция граф Н. П. Игнатиев и тежката турска Порта се разтвори широко, с двете си поли. Султанът призна, че има на света български народ, български език и българска църква. Ала докато султанът подаваше на своя външен министър подписания вече ферман за независима българска църква, в същото време той се обърна към вътрешния си министър и рече гневно: