По-големият ми син държи в харема си осемнадесет жени. По-малкият ми син изпива по една ока ракия всеки ден. Единият не излиза от харема си, а другият никога не изтрезнява. А около тях по цели тайфуни гладни хора и те все османлии, които не се срамуват да живеят от милостиня. Като търсим злото, ще го намерим най-напред у себе си. И да не се чудим, агалар, че тия, които бяха вчера под нозете ни, сега се качват на рамената ни. Гяурите излизат по-кадърни от нас и нека се сърдим най-напред на себе си. Хаджи Халил бей наведе още по-ниско глава и млъкна, Нямаше да каже той нищо повече. Позамислиха се някои от агаларите върху неговите укорни думи, но то беше докато заглъхна гласът му в широката одая. Човек е повече склонен да търси вината вън от себе си, Наистина — мислеха си агаларите, — имаше хаирсъзи и между правоверните, но гяурите бяха забравили вече всякакъв страх и почит пред господарите си. Така и се изказаха мнозина от събраните тук, като спазваха търпеливо ред и почит помежду си и към приказката си.
— Ако трябва, ние пак ще се качим на конете си — каза Исмаил бей и не поглеждаше огромния си корем.
Нямаше ни два часа, откакто беше тук, а меките му, влажни ръце трепереха от глад и стървотия; в сарая си — той държеше двама ахчии20.
— Не може да бъде, както е било някога — каза провлечено Бахтияр ага. — Ние сега няма къде да ходим, но каквото ни е дал аллах, наше си е и сега ние рахат ще живеем… и… — Той млъкна, изблещи мътни очи и не можеше да продължи, мисълта му бе се загубила. Бахтияр ага пиеше афион и цял беше пожълтял и подпухнал, дори и очите му бяха загубили блясъка си.
— Кардашлар — засука Рамадан ага единия си мустак чак до ухото, сетне засука другия си мустак: — Агалар… Ние няма защо да се бием в гърдите като грешници. Имаме само една грешка: изпуснахме юздата на раята. Да пипнем ние пак тая юзда, да я вземем здраво в ръката си, пък ела да видиш! — И той завъртя наоколо кръгли очи, сложи ръка върху оръжието си, а в силяхлъка му имаше до десет оки желязо — пищови и ножове.
Сега се чуха гласове от всички страни, един след друг:
— Това е! Юздата да им стегнем здраво!
— Те съвсем се забравиха, мръсните му гяури и свини!
— Едно време… Е добре де! Едно време гяуринът ца нозе ще ти стои и в очите не смее да те погледне!
— Бягат от селата, бягат от чифлиците ни! Не искат да работят. А за какво са те, гяурите, аз ли ще ора нивите си!
Мина доста време и се виждаше, че няма какво повече да се говори и повтаря. Бахтияр ага бе изтрезнял от афиона си, та цял клюмна, отпусна се без сили и току залиташе задрямал, с натежала глава. Исмаил бей не можеше да се бори повече с глада си и се обърна към каймакамина, вече понадигнал се да става:
— Каймакам ефенди, каза се всичко… дай позволение да си вървим…
Джемал ефенди кимна, той не искаше да гневи и смущава всички тия аги и бейове и само това рече, преди да дигне меджлиса:
— Агалар, сега всеки от нас знае какво се иска от него и какво трябва да върши. Ще пиша на вали паша, че предадох неговата заповед на всички най-достойни агалари в Преспа и те ще я предадат на всички османлии по-нататък.
Агаларите се разотидоха, отиде си уморен вкъщи и каймакаминът. В широката, вече празна одая остана само гъстият облак тютюнев пушък, който вися дълго между четирите стени, докато се процеди най-сетне през многобройните разхлабени прозорци. От обширната заповед на битолския валия всеки от агаларите запомни само това, което всеки поотделно намираше за важно и доколкото умът му можеше да задържи по нещо от нея. Но в ума на всички преспански агалари остана една мисъл:
— Гяурите надигат глава!
Така отекна тоя ден и на другия ден султанската и пашовската заповед и между стените на преспанските Джамии. Това бяха запомнили от нея и петимата главни ходжи:
— Гяурите надигат глава!
На меджлиса при каймакамина старият Рюшди бей нищо не каза, макар да знаеше, че думата му тежи сред преспанските агалари. Що има да говори повече? Той пръв още преди години бе казал: гяурите надигат глава, и пак той бе пострадал най-много от гяурските своеволия: през последните години над тридесет души селяни бяха избягали от неговите два чифлика и все по-млади, работни люде. Ако продължи така, чифлиците му ще останат без работници. Нему ли ще разправя някой, че раята не признава вече господарите си? Не е нужно пашата от Битоля да му праща писма и заповеди! Пашите и каймакамите това си знаят — писмата си, заповедите си, хартиите си, та да забъркат още повече всяка работа.