Казах му, че съм получил книгата.
— Имаш ли представа защо са ти я изпратили? — попита той.
— Ни най-малка.
— Ще я прочетеш ли?
— Не е точно от любимите ми четива. Вече я прегледах. Може би по-късно ще я погледна пак.
— Анди, забелязах, че е написана от някой си Бордън.
— Да. Тя спомена ли го?
— Не. Не мисля.
След като прекъснах, прибрах книгата в чантата си и се загледах в нижещия се през прозореца пейзаж. Небето беше сиво и дъждовните капки оставяха дълги резки по стъклото. Опитах се да мисля за произшествието, което ме бяха изпратили да разследвам. Работех за Кроникъл и пишех за една от рубриките във вестника — позиция, която звучи далеч по-грандиозно на думи, отколкото в действителност. Всъщност баща ми също беше бивш вестникар и на младини бе работил за манчестърския Ивнинг Пост, вестник от издателската група на Кроникъл. За него бе въпрос на чест, че съм успял да се сдобия с тази работа, макар отдавна да подозирах, че е пуснал връзките си, за да ми я уреди. Не бях роден журналист и не се справях добре със стажа във вестника. Едно от сериозните ми дългосрочни притеснения е, че някой ден ще ми се наложи да обясня на баща си защо съм напуснал тази престижна според него работа в един от най-известните британски вестници.
Междувременно се боря някак и кретам напред. Задачата, с която ме бяха натоварили в този момент, отчасти беше последствие от друга история, която бях отразил няколко месеца по-рано — за група НЛО-ентусиасти. Оттогава Лен Уикъм, отговорният ми редактор, ме прикрепяше към всеки случай, свързан със сборища на вещици, левитация, спонтанни самозапалвания, тайнствени житни кръгове и всичко останало, свързано с теми от отвъдното. Вече бях открил, че в повечето случаи, щом веднъж навлезеш в тях, почти нямаше нещо за казване, както и че забележително малка част от статиите ми успяваха да видят бял свят. Въпреки това Уикъм продължаваше да ме изпраща, за да ги отразявам.
Този път имаше допълнителна особеност. С известно задоволство Уикъм ме бе информирал, че някой от сектата е телефонирал, за да попита дали Кроникъл ще отразява историята, и ако е така, дали могат да разговарят лично с мен. Бяха чели някои от предишните ми репортажи и смятаха, че демонстрирам нужната степен искрен скептицизъм, за да отразя по надежден начин събитията в статията си. Независимо от това — или може би тъкмо поради това, само „изглежда”, и този път ме бяха пратили за зелен хайвер.
Калифорнийската религиозна група, наричаща себе си Църквата на добрата вест за Исуса Христа, бе сформирала общност в голяма провинциална къща в окръг Дарбишър. Преди няколко дни някаква жена бе починала от естествена смърт. Присъствали личният й лекар и дъщеря й. Докато лежала парализирана на смъртния си одър, в стаята влязъл мъж. Застанал до леглото и направил успокоителен жест с ръка. Жената починала не след дълго, а мъжът напуснал стаята, без да говори с другите двама. Само че дъщерята на жената и двамата членове на сектата, влезли в стаята по времето, когато той се намирал там, и го разпознали като човека, основател на организацията им. Ставаше дума за отец Патрик Франклин. И сектата бе израснала около него заради твърденията му, че има способността да се намира едновременно на две места.
Произшествието си струваше да се отрази поради следните причини. Първата беше едновременната поява на Франклин на две места, на която бяха станали свидетели хора извън кръга на сектата, сред които имаше и жена със солидна професия и местна репутация. Втората причина — във въпросния ден местонахождението на Франклин можеше да бъде потвърдено със сигурност: знаеше се, че пребивава в Калифорнийския щатски затвор и както Соня току-що бе казала по телефона, все още се намираше там.
3
Сектата се бе приютила в покрайнините на селцето Колдлоу в окръг Дарбишър, някогашен център на шистова минна промишленост, понастоящем — силно зависимо от туристи, идващи на излет. В центъра имаше магазин на Нешънъл Тръст[2], клуб за конна езда, няколко магазина за сувенири и един хотел. Когато влязох с колата в селцето, леденият дъжд се носеше като мъгла в долината, скривайки скалистите хълмове.
Спрях, за да изпия чаша чай, с надеждата да поговоря с някой от местните за Църквата на добрата вест, но освен мен в кафенето нямаше никой, а жената, която работеше там, каза, че е от Честърфийлд и всеки ден пътува с влак за работа..
2
Британска организация, посветена на опазването на историческото културно наследство в Англия и Уелс — Б. пр.