Така че сега с известно спокойствие мога да се подготвя за дългото пътешествие до Новия свят.
Отивам в страна, която бързо се превръща в център на световната магия, и в продължение на два месеца ще се срещам и вероятно ще работя с някои от най-изтъкнатите илюзионисти в Съединените американски щати. Много хора там със сигурност ще знаят как се постига трикът. Отивам в Америка, за да си изградя репутация и да натрупам от хонорари нещо, което със сигурност може да се нарече малко състояние, но сега имам и една допълнителна задача.
Заклевам се, че при завръщането си след два месеца ще разполагам с тайната на Бордън. Освен това се заклевам, че само месец след завръщането си вече ще изпълнявам на лондонската сцена подобрената версия на същия трик.
На борда на пътнически параход „Сатурния “
1 януари 1893
На ден път от Саутхамптън, един противен ден в Английския канал зад нас, и след кратък престой в Шербург — вече сме сред западните подстъпи и порим уверено вълните по посока на Америка. Корабът е великолепно съоръжение, подгряван от въглища, трипалубен, оборудван да побира и забавлява цвета на Европа и Новия свят. Каютата ми е на втората палуба и я споделям с архитект от Чичестър. Не съм му обяснявал каква е моята професия, освен в най-общи линии и след няколко възпитани запитвания. Вече усещам болка — болката да бъдеш разделен от семейството си.
Все още ги виждам в спомените си как ми махат от мокрия кей под дъжда. В такива мигове копнея за магическата реалност, която моята професия сякаш създава от нищото: о, ако можех само да размахам вълшебната си пръчица, да изрека фокус-мокус и да ги накарам да се появяват до мен!
Все така на борда на пътнически параход „Сатурния “
24 януари 1893
Връхлетя ме mal de mer[7], но не толкова зле, колкото приятеля ми от Чичестър, който вчера повърна отвратително по пода на каютата ни. Горкият човечец дълго се разкайва и извинява, но стореното си оставаше сторено. Отчасти като последствие от това безрадостно събитие, не съм ял от два дни.
27 януари 1893
Докато пиша това, Ню Йорк се вижда ясно на хоризонта пред нас. Имам уговорена среща с Кътър след половин час, за да се уверя, че е направил всички приготовления за слизането ни на сушата. Няма време за повече писане в дневника!
Сега започва приключението.
13 септември 1893
Не съм изненадан, че са изминали близо осем месеца, откакто за последен път разтворих страниците на този дневник, за да опиша живота си. И в завръщането си към него съм изкушен, както е ставало и преди, просто да го унищожа.
Един такъв акт би обобщил собствените ми действия, с които унищожих, премахнах и изоставих всеки аспект от живота си, откакто за последен път писах тук.
Останало е едно неоткъснато късче. Когато започнах да водя дневника, го правех с искреното детско желание да опиша целия си живот, без значение как би се развил. Вече не си спомням какъв си представях, че ще бъда на трийсет и шест годишна възраст, но със сигурност не беше по този начин.
Джулия и децата ги няма. Кътър го няма. Голяма част от състоянието ми го няма. Кариерата ми е в упадък и също я няма благодарение на апатията.
Изгубих всичко.
Но спечелих Оливия Свенсън.
Не ще добавя много тук за Оливия, тъй като след един бърз прочит през досегашните страници виждам ентусиазираните описания на любовта си към Джулия, които сега ме карат да изгарям от срам. Достатъчно зрял съм и съм се изправял достатъчно често пред въпросите на любовта, за да не се доверявам на емоциите си. Достатъчно е да се каже, че напуснах Джулия, за да бъда с Оливия, след като се влюбих в нея по време на тазгодишното американско турне.
Запознах се с Оливия на прием в моя чест, даден в чудесния град Бостън, Масачузетс, където тя се приближи и изказа възхищението си по начин, по който доста жени го бяха правили в миналото. (Записвам тази подробност без никаква суетност.) Може би защото бях надалеч от дома и по една ирония — така самотен без семейството си, но за пръв път не успях да устоя на откритите намерения на жена. Оливия, тогава работеща като danseuse, се присъедини към нас. Когато напуснахме Бостън, все още беше с нас, след което продължихме пътуването заедно. Нещо повече — само след седмица или две работеше като моя сценична асистентка и се върна с мен в Лондон.
Кътър не прояви разбиране и макар да се погрижи гастролът да приключи успешно, веднага след завръщането ни се разделихме.