Втренчих се в него. Стоеше наведен над масата със скръстени ръце, а по устните му трепкаше неуловима усмивка.
— Мал, аз разцепих купола.
— Много драматично се получи.
От мен се откъсна нещо средно между смях и ридание.
— Сега какво ще правим, ако завали?
— Каквото винаги сме правили — ще останем сухи — отвърна той.
На вратата се почука и Тамар надзърна вътре.
— Една от прислужниците пита дали ще останеш да спиш в покоите на Тъмнейший.
Знаех, че трябва да остана тук. Но никак не ми се искаше. Прокарах ръка през лицето си и се надигнах от стола. Пристигнах в Малкия дворец преди по-малко от час, а вече се чувствах на предела на силите си.
— Нека им хвърлим едно око.
Покоите на Тъмнейший бяха непосредствено до оръжейната зала. Облечена във въгленочерно прислужница ни въведе в просторна, но доста обикновена приемна с дълга маса и няколко неудобни наглед стола. На всяка от стените имаше по една двукрила врата.
— Тази води навън от Малкия дворец, суверенна — започна прислужницата, показвайки надясно. После посочи вратата вляво. — Тази е към помещенията на охраната.
Вратата право срещу нас говореше сама за себе си. Абаносовите й криле се извисяваха от пода до тавана, върху тях беше дърворезбован символът на Тъмнейший — затъмнено слънце.
Още не бях готова да вляза там, затова първо се отбих да надникна в помещенията на охраната. Тяхната приемна се оказа много по-уютна. В нея имаше кръгла маса за игра на карти и няколко удобни меки кресла, подредени около зиданата печка с кахлени плочки, която топлеше помещението през зимата. През отворената врата оттатък мярнах редици с легла на два ката.
— Явно Тъмнейший е имал повече охранители — отбеляза Тамар.
— Доста повече — отвърнах.
— Може да съберем още хора.
— И аз си мислех същото — обади се Мал. — Но нито съм убеден дали е необходимо, нито знам на кого мога да се доверя.
Нямаше как да не се съглася с него. Засега можех да разчитам само на Толя и Тамар, но единственият човек, на когото вярвах безпрекословно, беше Мал.
— Дали да не вземем подкрепление от пилигримите — предложи Тамар. — Някои от тях са бивши военни. Все ще се намерят неколцина добри бойци, които със сигурност биха жертвали живота си за теб.
— В никакъв случай — отвърнах. — Царят ще чуе някой от тях да шепне „Санкта Алина“ и направо ще ми наниже примката на шията. Освен това не искам живота на хора, които вярват, че мога да възкресявам мъртъвци.
— И сами ще се справим — намеси се Мал.
Кимнах.
— Добре. И… ще се погрижи ли някой да оправят купола?
Толя и Тамар се ухилиха едновременно.
— Не може ли да го оставим поне още няколко дни така?
— Не става — разсмях се. — Не ми се ще да ни се стовари отгоре в незнаен ден и незнаен час. Говорете с Фабрикаторите. Те сигурно знаят какво трябва да се направи. — Прокарах палец по изпъкналия белег върху дланта си. — Но не им позволявайте да го възстановят така, сякаш нищо не е било. Белезите опресняват паметта.
Върнах се в гостната на Тъмнейший и потърсих с очи прислужницата, която още се помайваше край вратата.
— Ще вечеряме тук — казах. — Нали ще се погрижите?
Тя вдигна вежди, после се поклони и припна навън. Намръщих се. От мен се очакваше да издавам заповеди, не да моля.
Оставих Мал и близнаците да обсъждат смените на нощното дежурство и приближих абаносовата врата. Дръжките й представляваха два тънки полумесеца, изработени от нещо, което приличаше на кост. Когато ги хванах и дръпнах вратата, тя се отвори напълно безшумно — нито скърцане, нито звук от триене на панти.
Слугинята беше запалила лампите в спалнята на Тъмнейший. Огледах се и въздъхнах облекчено — не си давах сметка, че дотогава бях сдържала дъха си.
Какво всъщност очаквах? Тъмница? Вълча яма? Или пък че Тъмнейший е спял в короната на някое дърво? Спалнята имаше формата на хексагон, а стените й от тъмно дърво бяха покрити с дърворезба, която създаваше илюзията за гъст лес с клонати дървета. Над огромното легло с балдахин се издигаше купол, облицован с полиран обсидиан13 и инкрустиран с късчета седеф, които бяха подредени във формата на съзвездията. Без съмнение, стаята беше необикновена и разточително пищна, но все пак си оставаше просто спалня.
По лавиците не се виждаше нито една книга. Писалището и тоалетната масичка също бяха голи. Явно някой се беше погрижил всички вещи на Тъмнейший да бъдат изнесени — или бяха изгорени, или направени на пух и прах. Може би трябваше да се благодаря, че царят не е изравнил и Малкия дворец със земята.