— Колко близо? — попита Павел.
Погледнах към Мал.
— Трудно е да се каже — отвърна той. — Една морска миля14. Може би две.
— Значи все пак силата му има някакви граници — с видимо облекчение заключи Фьодор.
— Определено. — Радвах се, че мога да им кажа поне едно нещо, което малко да ги ободри. — Ще му се наложи да влезе в Равка с армията си, за да ни стигне. Това означава, че ще бъдем предупредени навреме и той ще е уязвим.
Тъмнейший не може да ги призовава така, както призовава тъмнината.
Усилието, изглежда, му коства много.
— Защото това не е силата на Гриша — обади се внезапно Давид. — Това е мерзост.
В езика на Равка думата за магия и гадост беше една и съща. Основните теоретични трудове на Гриша твърдяха, че е невъзможно от нищото да бъде създадена материя, но това беше постулат на Малката наука. Мерзост беше нещо съвсем различно: поквара на самото сътворение в ядрото на света.
Давид си играеше с някакво разшито конче на ръкава.
— Тази енергия, тази материя трябва да идва отнякъде. Сигурно извира от самия него.
— Но как го прави? — попита Зоя. — Досега имало ли е Гриша с подобна мощ?
— По-важният въпрос е как да му се противопоставим — намеси се Фьодор.
Разговорът премина към защитата на Малкия дворец и възможните предимства на това да излезем срещу Тъмнейший на бойното поле, но аз не откъсвах очи от Давид. Когато Зоя попита за друг толкова могъщ Гриша, той погледна право към мен — за първи път, откакто се бях върнала в Малкия дворец. Е, не точно към мен, а към нашийника. Сега обаче пак седеше забил поглед в масата и сякаш се чувстваше още по-неспокоен, ако това изобщо беше възможно. Зачудих се какво ли знае за Морозов. Аз също исках да чуя как ще отговори на въпроса на Зоя. Не бях сигурна дали притежавам достатъчно самообладание и вещина, но все трябваше да има начин да призова воини на светлината срещу армията от сенки на Тъмнейший.
Можеше ли обединената сила на трите муски да ми помогне да го направя? Зарекох се да поговоря насаме с Давид след съвета, но щом приключихме, той се стрелна през вратата. Намерението да го притисна в работилницата на Материалки още същия следобед беше осуетено от купищата бумаги, които ме чакаха в покоите. Отне ми часове, докато изготвя указа за опрощение на Гриша и подпиша безчет документи, гарантиращи редовното финансиране и снабдяване с провизии на гарнизоните от Първа армия, които се надявахме да възстановим по границите на Равка. Сергей беше опитал да поеме някои от задълженията на Тъмнейший, но по-голяма част от работата просто беше оставена на самотек.
На всичкото отгоре документите бяха написани на възможно най-неразбираемия чиновнически език. Налагаше се да чета и препрочитам неща, които би трябвало да бъдат най-обикновени продоволствени заявки.
Когато купчината понамаля малко, вече бях закъсняла за вечеря — първата ми поява в куполната зала след завръщането. Естествено, предпочитах да ми донесат храната в покоите, но сега беше важно моето присъствие в Малкия дворец да се усеща непрекъснато. Освен това трябваше да следя дали заповедите ми се спазват и дали Гриша наистина седят заедно, независимо от ордените.
Настаних се на масата на Тъмнейший. За да опозная по-добре новите попълнения на Гриша, пък и да не давам основания за подозрения, че събирам около себе си нов елит, бях решила всяка вечер на моята маса да седят различни хора. Идеята беше добра, но за жалост аз не можех да се похваля нито с непринуденото поведение на Мал, нито с чара на Николай.
Разговорът куцаше и беше прекъсван от дълги неловки мълчания. Личеше, че и по останалите маси не върви по-леко. Гриша седяха рамо до рамо в някаква пъстра смесица от червено, пурпурно и синьо и едва си продумваха. Дрънкането на сребърна посуда отекваше чак до напукания купол. Фабрикаторите още не бяха започнали да го ремонтират.
Не знаех да се смея ли, или да плача. Все едно ги бях накарала да седнат на една маса с волкри. Добре поне, че Сергей и Мари изглеждаха доволни, макар на Надя да й идваше да потъне в купичката с масло, докато те се гушеха и гукаха до нея. Радвах се за тях — е, поне така си мислех. А и малко им завиждах.
Взех да ги броя наум — четиридесет, може би петдесет Гриша, повечето от тях току-що излезли от училище. „Ама че армия“, помислих с въздишка. Славното ми управление започваше с жалък старт.