И Изорн отхапа огромен залък.
Джосуа въздъхна и се обърна към Джарнауга. Старецът, чиито змиевидни татуировки помръдваха странно под светлината на фенерите, беше потънал в разговор с отец Странгиард.
— Джарнауга — каза тихичко Джосуа. — Спомена, че искаш да разговаряме за някакъв сън.
Възрастният римър помоли свещеника за извинение.
— Да, Джосуа — наведе се към принца той, — но може би е по-добре да поговорим насаме. — Той наостри уши към глъчката в трапезарията. — Макар че едва ли някой би могъл да ни подслуша тук, дори ако се навре под стола ти.
На лицето му се появи хладна усмивка.
— Пак имах сънища — продължи след малко той със светнали изпод рунтавите вежди очи. — Не съм в състояние сам да ги повикам, но понякога се явяват неканени. Нещо се е случило с групата, която изпрати в Урмшайм.
— Нещо? — Слабото лице на Джосуа потъмня.
— Беше само сън — каза за свое оправдание Джарнауга, — но усетих голям трус — болка и ужас — и чух момчето Саймън да вика… да вика уплашен и ядосан… и още нещо…
— Възможно ли е случилото се с тях да е свързано с бурята, която видя тази сутрин? — попита мрачно принцът, сякаш чул дълго чакана лоша вест.
— Не мисля. Урмшайм е по на изток, зад езерото Дроршул и оттатък Пустошта.
— Живи ли са?
— Не мога да разбера. Беше само сън, при това кратък и много странен.
Малко по-късно двамата крачеха безмълвно по високата стена на замъка. Вятърът беше изтъркалял облаците надалеч и лунните лъчи огряваха пустия град под тях с призрачната си светлина.
Втренчен в черното северно небе, Джосуа издиша облак пара.
— Значи се стопи и най-слабата надежда за Трън.
— Не съм казал такова нещо.
— И няма нужда. Предполагам, че и вие със Странгиард не сте напреднали с проучванията си какво се е случило с Минияр, меча на Фингил?
— Не, за съжаление.
— Какво още трябва да се случи, за да ни увери в нашето поражение? Бог си направи жестока шега с…
Джосуа млъкна, щом старецът го стисна за ръката.
— Принц Джосуа — промълви той, присвил очи към хоризонта, — ти ме убеди никога да не се отнасям пренебрежително към боговете, дори към чуждите.
В старческия му глас за първи път прозвуча вълнение.
— Какво искаш да кажеш?
— Нали попита какво още може да ни се случи? — изсумтя с горчивина старецът. — Буреносните облаци, черният ураган на север… идва към нас — при това много бързо.
Младият Остраел от Ранчестър трепереше до преградната стена; припомняше си онова, което му бе казал веднъж баща му.
„Добре е да служиш на своя принц. Това ще те научи да гледаш на света като воин, момчето ми — нареждаше Фирсфрам, обгърнал със съсухрената си фермерска ръка през рамото своя син, докато майка му безмълвно ги наблюдаваше със зачервени очи. — Може би ще те пратят на Южните острови или в Набан и ще се махнеш от този прокълнат вятър във Фростмарч“.
Баща му го нямаше вече. Изчезна миналата зима, отмъкнаха го вълци през ужасно студения декандер… вълци или нещо друго, защото нямаше и следа от него. И сега синът на Фирсфрам, все още не вкусил южняшкия живот, стоеше върху стената на мразовития вятър и студът проникваше до самото му сърце.
Майка му и сестрите му се притискаха една към друга във временните бараки със стотиците прокудени в крепостта на Наглимунд. Каменните й стени бяха много по-добро убежище срещу вятъра от вишката, на която стоеше той, но дори те, независимо колко дебели бяха, не можеха заглушат страховития ураган, който настъпваше срещу тях.
Всяващо ужас огромно сиво петно, от което не можеше да откъсне поглед, се разстилаше над хоризонта като разлято във вода мастило. Празно пространство, сякаш гигантска гума беше изтрила въздуха. Като че ли самото небе се бе изкривило, завихряйки облаците спираловидно надолу като във фуния. Огнените шипове на светкавиците прорязваха от време на време върха на урагана. И грохотът, далечен като плисък на дъжд върху масивен покрив и натрапчив като звука от тракащите зъби на Остраел, не секваше.
Топлият климат и приказните, облени от слънчева светлина хълмове на Набан все повече се превръщаха за сина на Фирсфрам в разказвани от свещеници митове, измислена утеха, която забулваше ужаса от неминуемата смърт.