Погледнаха се в очите. Тя докосна лицето му с желанието да изглади дълбоките бръчки на печал, които прорязваха челото му.
— Наистина можехме да бъдем невероятно щастливи заедно. — После добави: — Изглеждаш ужасно уморен, Крис.
— Снощи не успях да се наспя. — Опита да се усмихне. — Няма да се откажа, Джоун. Кълна се, че ще дойда при теб в Маями и когато отново ме видиш, ще бъда свободен.
5
Таксито спря пред дома й. Кейти изкачи с мъка стъпалата към парадния вход, мушна ключа в ключалката, отвори вратата и измърмори: „Благодаря ти, Господи, че съм си у дома.“
Имаше чувството, че не се е прибирала от седмици, и с други очи оцени успокояващите, приглушени златисти тонове на фоайето и всекидневната, висящите растения, които бяха привлекли погледа й още при първото й посещение в тази къща.
Вдигна саксията с африкански теменужки и вдъхна острия аромат на листата им. В ноздрите й се беше набила миризмата на дезинфекционни препарати и лекарства. Тялото й беше вдървено и я болеше дори повече, отколкото тази сутрин, когато стана.
Но поне си беше у дома.
Джон. Ако беше жив, ако си беше тук, снощи можеше да му позвъни…
Кейти се съблече, окачи палтото си и се отпусна на тапицираното със златисто кадифе канапе във всекидневната. Погледна портрета на Джон върху камината. Джон Антъни де Мейо, най-младият съдия в административен окръг Есекс. Толкова ясно си спомняше първата им среща. Той беше дошъл да им изнесе лекция по Наказателно право в колежа „Сътън Хол“.
Когато приключи, студентите се скупчиха около него.
— Съдия Де Мейо, надявам се, че Върховният съд ще отхвърли обжалването на решението по делото „Колинс“…
— Съдия Де Мейо, съгласен съм с решението ви по делото „Райхер срещу Райхер“.
Дойде ред и на Кейти.
— Господин съдия, трябва да ви кажа, че не приемам решението ви по делото „Киплинг“.
Джон се усмихна.
— Това, без съмнение, е ваше право, госпожице…
— Кейти… Катлийн Калахан.
Така и не разбра защо в онзи момент измъкна това Катлийн. Но той винаги я наричаше така — Катлийн Ноел.
Същия ден двамата излязоха на кафе. Следващата вечер я заведе в ресторант „Монсиньор П“ в Ню Йорк. Когато цигуларите дойдоха на тяхната маса, той ги помоли да изсвирят „Виена, градът на моите мечти“. Пя тихичко заедно с тях: „Wien, Wien, nur Du allein…“1. Когато свършиха, я попита:
— Била ли си някога във Виена, Катлийн?
— Никога не съм пътувала извън страната, освен на една училищна екскурзия до Бермуда. Тогава валя непрекъснато цели четири дни.
— Бих искал някой ден да те заведа в чужбина. Но първо ще ти покажа Италия. Ето това е красива страна.
Когато я остави пред дома й същата вечер, той каза:
— Ти притежаваш най-прекрасните сини очи, в които съм имал удоволствието да се огледам. Мисля, че една разлика от дванадесет години не е прекалено голяма. Ти какво ще кажеш, Катлийн?
Три месеца по-късно, когато тя завърши колежа по право, двамата сключиха брак.
Тази къща. Джон беше отраснал в нея и я бе наследил от родителите си.
— Много съм привързан към нея, Катлийн, но не знам ти какво смяташ. Може би искаш нещо по-малко.
— Джон, детството ми мина в един тристаен апартамент в „Куинс“. Спях на сгъваемо легло във всекидневната. Значението на думата „уединение“ научих от речника. Тази къща е разкошна.
— Радвам се, Катлийн.
Двамата толкова се обичаха… но освен това бяха много добри приятели. Тя му разказа за кошмара си.
— Предупреждавам те, че понякога се събуждам, крещейки като луда. Започна, когато бях на осем години, точно след смъртта на татко. Той беше в болница след прекаран инфаркт и тогава получи втори. Очевидно възрастният човек, който бил в стаята заедно с него, натискал непрекъснато звънеца за сестрата, но дълго време никой не се отзовал. Когато най-накрая някой отишъл да види какво става, вече било твърде късно.