— Никой ли няма? — звънко и весело извика новодошлият, обръщайки се направо към първия гост, който още продължаваше да дърпа звънеца. — Добър ден, Кох!
„Като се съди по гласа, трябва да е съвсем млад“ — помисли си изведнъж Расколников.
— Абе дявол ги знае, едва не разкъртих бравата — отговори Кох. — А вие откъде ме познавате?
— Че как! Ами онзи ден в „Гамбринус“ три игри подред ви бих на билярд!
— А-а-а…
— Та няма ги, значи? Чудно. Ужасно глупава работа. Къде може да е отишла старата? Идвам по работа.
— И аз, господине, съм дошъл по работа!
— Е, какво да правим? Значи, връщаме се. Е-ех! А пък аз се надявах да взема пари! — възкликна младият човек.
— Разбира се, връщаме се, но защо ми каза да дойда? Тя ми определи час, вещицата. Само това липсваше. И къде, по дяволите, има да се шляе, не разбирам! Цяла година кисне вкъщи, вещицата, краката я болят, а сега изведнъж разходки!
— Да попитаме ли портиера?
— Какво?
— Къде е отишла и кога ще се върне.
— Хм… дявол да го вземе… да попитаме… Но тя никъде не ходи… — И той още веднъж дръпна дръжката. — По дяволите! Няма как, ще си вървя!
— Почакайте! — извика изведнъж младият човек. — Погледнете: виждате ли как вратата се открехва, когато я дърпате?
— Е?
— Значи, не е заключена, а само е затворена, с резето де! Чувате ли го как дрънчи?
— Е?
— Как може да не разбирате? Значи, някой от тях е вкъщи Ако бяха излезли всички, щяха да заключат отвън, а нямаше да е сложено резето отвътре. А сега чувате ли го как дрънчи? А за да сложиш резето отвътре, трябва да си вкъщи, разбирате ли? Значи, вкъщи са си, но не отварят!
— Брей! Вярно! — възкликна учуденият Кох. — Какво става тогава! — И той започна неистово да дърпа вратата.
— Стойте! — извика пак младият човек. — Не дърпайте! Тук нещо не е в ред… Нали звъняхте, дърпахте — не отговарят; значи, или и двете са припаднали, или…
— Какво?
— Ами това: да идем да викнем портиера; нека той ги събуди.
— Вярно! — И двамата тръгнаха надолу.
— Чакайте! Я вие останете тук, а пък аз ще изтичам долу да викна портиера.
— Защо да остана?
— Ами всичко става…
— Наистина…
— Нали ще ставам съдебен следовател. Тук явно, я-явно нещо не е в ред! — извика разгорещено младият човек и тичешком се спусна по стълбите.
Кох остана, подръпна още веднъж леко звънеца и той издрънча един път: после бавно, сякаш обмисляйки нещо и оглеждайки, взе да движи дръжката, като я теглеше и отпускаше, за да се убеди още веднъж, че е затворено само с резето. После се наведе, пъшкайки, и взе да гледа през ключалката, но в нея беше пъхнат отвътре ключът и следователно не можеше да се види нищо.
Расколников стоеше и стискаше брадвата. Не беше на себе си. Канеше се дори да се бие с тях, когато влязат. Докато те чукаха и си говореха, на няколко пъти му мина през ум да свърши с всичко наведнъж и да им извика през вратата. На моменти му се искаше да започне да ги ругае, да ги дразни, Докато успеят да отворят. „Само да свърши по-скоро!“ — мина му през ума.
— Ама той, дяволът…
Времето минаваше — минута, втора, никой не идваше. Кох се размърда.
— Ей, по дяволите!… — кресна той изведнъж, загубил търпение, заряза поста си и също заслиза, като бързаше и тропаше надолу с ботушите. Стъпките затихнаха.
— Господи, какво да правя?
Расколников свали резето, открехна вратата — не се чуваше нищо и изведнъж, без да мисли вече, излезе. Затвори колкото можеше по-здраво вратата зад гърба си и се спусна надолу.
Беше слязъл вече етаж и половина, когато изведнъж отдолу се чу силен шум. Какво да прави! Нямаше къде да се скрие. Той понечи да се върне горе, пак в квартирата.
— Ей, дяволе, проклетник! Дръжте го!
Някой долу с вик излетя от някаква квартира и не се спусна, а направо все едно, че се изтърколи по стълбите, като крещеше с цяло гърло:
— Митка! Митка! Митка! Митка! Митка! Да те вземат мътните-е!
Крясъците завършиха със скимтене; последните звуци се чуваха вече от двора; всичко утихна. Но в същия миг няколко души, които говореха високо и припряно, шумно се заизкачваха по стълбите. Бяха трима или четирима. Той позна звънкия глас на младия. „Те са!“
В пълно отчаяние се запъти право насреща им; да става, каквото ще! Ако го спрат — всичко е загубено, ако го оставят да мине — пак всичко е загубено: ще го запомнят. Вече щяха да се срещнат; помежду им имаше само половин етаж — и изведнъж спасение! На няколко стъпала от него, вдясно — празна и широко отворена квартира, същата квартира на втория етаж, в която работеха бояджиите, които сега за късмет си бяха отишли. Сигурно те бяха изтичали преди малко с такива крясъци. Подът току-що боядисан, насред стаята — ведро и ощърбен съд с боя и четка. Моментално се вмъкна през отворената врата и се притаи зад стената, и точно навреме: те вече бяха на площадката. После завиха нагоре и продължиха към четвъртия етаж, разговаряйки високо. Той изчака, излезе на пръсти и се втурна надолу.