— Ще направим всичко възможно, господине — каза тя. — Обещавам ви.
Цигуларят изобщо не я чу.
— Тази цигулка… Тя струва повече отколкото къщата ми в града.
— Ами… — започна тя.
— Тя е направена през 1722 година. Паганини е свирил на нея. Била е собственост на Вивалди в продължение на пет години. Присъствала е на първото представление на „Бохеми“. Акомпанирала е на Карузо и Мария Калас, а когато Доминго ме помоли да свиря с него в „Албърт Хол“, именно това беше инструментът, на който свирих…
Очите му се отместиха към Уебър и той попита с искрено любопитство:
— Разбирате ли какво ви говоря?
— Не съвсем, господине — бодро отвърна сержантът. След това се обърна към Тони: — Ела насам, искам да говоря с теб.
Все още не валеше, но ситният дъждец се бе превърнал в гъста студена мъгла.
— Ти разбираш от музика. Кой, по дяволите, е този човек? — попита го Уебър, когато застанаха един до друг край аварийния изход.
— Питкин ли? Той е диригент и композитор. Нали се сещате, като Бърнстейн.
— Кой?
— Ленърд Бърнстейн. „Уестсайдска история“.
— О, искаш да кажеш, че е известен.
— Той е нещо като Мик Джагър на класическата музика.
— Мамка му — присви устни сержантът. — Това значи, че целият свят се е вторачил в нас, а?
— Предполагам.
— Кажи ми истината. Нямаше ли някакъв начин да спипаш извършителя?
— Не — поклати глава Тони. — Когато беше с лице към мен, нямах ясна мишена, обстановката не беше чиста. Куршумът можеше да отиде навсякъде. А след това ми оставаше само гърбът му.
Уебър въздъхна и лицето му стана още по-кисело от обикновено.
— Значи трябва да започнем преследването. — Погледна часовника си. Наближаваше полунощ. — Обиколката ти приключи. Напиши си доклада и се прибирай у дома.
Тони вдигна ръка.
— Имам едно подаръче.
— Какво?
— Молбата ми.
Формулярът за кандидатстване в детективския отдел. Поредният, който щеше да се присъедини към останалите около три хиляди формуляра. Или по-скоро, под останалите три хиляди формуляра.
През годините служба Уебър бе виждал какво ли не и затова веднага схвана накъде се е упътил Тони и се ухили. Нещото, което беше в състояние да изстреля молбата ти най-отгоре в купчината, беше задържането на нашумял престъпник — сериен убиец или някой, убил ченге или пък монахиня.
Или човекът, откраднал цигулка, оценена на половин милион долара и накарал кмета да се извинява.
— Искаш да поемеш част от случая? — попита все още усмихнат Уебър.
— Не — отвърна Тони. — Искам целия случай.
— Не можеш да поемеш целия случай. Можеш да получиш четири часа. Половин обиколка. Но без извънредни часове. И ще работиш с детективите. — Сержантът се вгледа в очите на младото ченге. — Нямаш намерение да работиш с детективите, нали?
— Не.
Уебър се замисли.
— Добре. Но слушай, Винченцо, за да свършиш работа, ни трябва извършителят, а не само проклетата цигулка. — Той кимна към жената от кметството. — Трябва им някой, когото да разпънат на кръст.
— Разбрано.
— Залавяй се. Времето ти тече.
Тони тръгна към полицейското управление, но неочаквано спря и се върна към Питкин и помощничката на кмета. Застана пред музиканта и вдигна очи към него.
— Имам един въпрос. Споменахте Паганини, нали?
В отговор последва премигване.
— Да, така е. И какво от това?
— Ами, ето ви една историйка за Паганини. Веднъж приятелите му решили да му погодят номер — написали музика за цигулка, която била толкова сложна, че просто не можела да се изсвири. Човешките ръце не били в състояние да се движат по такъв начин. Оставили творбата си на стойка за ноти и поканили Паганини. Той влязъл в стаята, хвърлил поглед на нотите, отишъл в ъгъла, взел цигулката си и я настроил. После, забележете, погледнал към приятелите си и се усмихнал. И изсвирил цялото произведение безупречно. По памет. Направо ги шашнал. Не е ли страхотна история, а?
За миг Питкин се втренчи с леден поглед в Тони.
— Трябваше да застреляте крадеца, полицай!
После се обърна и се качи в лимузината, специално изпратена за него.
— „Шери-Недърланд“ — каза той.
Вратата се затръшна.
Тони се обади на Жан Мари от полицейското управление и ѝ каза да не го чака, защото ще се прибере късно. Имал специално поръчение.
— Не е опасно, нали, скъпи?
— Не, но искат да помогна по случая с онази важна клечка, музикантът.
— Наистина ли? Това е страхотно.
— Да се наспиш. Обичам те.