— Защо ми задавате всичките тези въпроси?
— За да се добера до истината — изстреля Лекроа. — Нали за това сме тук? А сега, сър, ни кажете купчината дърва беше ли покрита с нещо?
Последва леко свиване на веждите. Кабът се зачуди защо Лекроа обръща внимание на този факт, но се получи едно чудесно подозрително изражение.
— Да. Със стар брезент — отговори той.
— А този брезент беше ли затиснат в земята?
— Да, беше.
— И вие сам сте покрили дървата с брезента?
— Да.
— Кога? — заинтересува се Лекроа.
— Не помня.
— Така ли? Може ли да е било само няколко дена преди да наемете Джери?
— Не… Възможно е.
— Джери спомена ли нещо за брезента?
— Не си спомням.
Лекроа произнесе търпеливо:
— Джери не ви ли каза, че колчетата са забити много здраво в земята и че за да ги извади, трябва първо да ги разхлаби с нещо, за да махне покривалото?
Кабът погледна притеснено към съдията и преглътна така, все едно се нуждаеше на момента от глътка вода. Ръцете му трепереха твърде силно.
— Трябва ли да отговарям на тези въпроси? — попита той.
— Трябва — важно каза съдията.
— Може би.
— И вие не му ли казахте, че в гаража има инструменти, които може да използва при нужда?
Още една многозначителна пауза. Кабът потърси отговора в потъмнялата мазилка на тавана.
— Може и да съм.
— А-а. — Лицето на Лекроа светна. Вече почти половината жури беше с него, понесено от музиката и възбудено от възможните обрати. — Бихте ли казали на нашите приятели от журито, сър, колко инструмента имате в гаража си?
— Не знам, за бога.
Богохулство пред журито. Божествено лоши маниери.
— Ще бъда по-точен — опита се да помогне Лекроа — Колко чука притежавате?
— Чукове? — Кабът погледна към оръжието на убийството, изложено на масата на прокурора и кафяво от засъхналата кръв на жена му. Заседателите също погледнаха натам.
— Само един. Онзи.
— Значи — Лекроа повиши глас, — когато сте казали на Джери да вземе инструмент от гаража, за да разхлаби колчетата, които сте набили в земята, сте знаели, че има само един инструмент, който той може да вземе? Този чук.
— Не… Искам да кажа, не знам какво е използвал…
— Не знаехте, че е използвал този чук, за да разхлаби колчетата?
— Ами, това го знаех, но… — Погледът му помръкна — Защо ме об…?
— Защо какво, сър?
Кабът се облегна назад.
Лекроа се наведе към свидетеля.
— Искахте да кажете защо ви обвинявам, нали? Защо бих ви обвинил в каквото и да е?
— Съжалявам.
— Добре, господин Лекроа. Нека продължим — измърмори съдията.
— Разбира се, Ваша чест. Следователно, в резултат на вашия съвет да използва този чук, сега има негови отпечатани по оръжието на убийството. Така ли е?
Кабът погледна втренчено вбесеното лице на прокурора.
— Не знам.
— Не знаете?
Соната за свидетел и жури.
— Може и да е така, но…
— Господине, нека продължим. На този ден, втори юни, след като Джери Пилсет е окосил ливадата и е натоварил дървата в пикапа си, за да ги извози, вие сте го поканили вътре да му платите. Така ли е?
— Да.
— И го поканихте в хола. Така ли е?
— Не помня.
Лекроа прелисти папката така, сякаш тя беше пълна с улики от местопрестъплението и с показания на свидетели. Загледа се известно време в една страница, която беше празна, също както и останалите, след което затвори папката.
— Не помните?
Кабът също се загледа в папката.
— Е, предполагам, че е така — тихо каза той.
— Предложили сте му чаша вода.
— Възможно е.
— Направихте ли го или не?
— Да! Предложих му.
— И му показахте най-новата си придобивка, новата си стерео уредба. Онази, която твърдите, че той е откраднал.
— Разговаряхме за музика и си помислих, че може да му е интересно.
— Ясно. — Лекроа смръщи вежди. — Извинете, господин Кабът, имам нужда от помощта ви. Това ми изглежда странно. Имаме човек, който е работил часове наред в лятната горещина. Целият е мръсен и потен… а вие го каните вътре. Не в антрето, не в кухнята, а в хола.
— Просто проявих любезност.
— Браво на вас. Само че в резултат на тази ваша… любезност, отпечатъците от обувките му са по килима, а от пръстите му — по стереото, чашата за вода, дръжката на вратата и кой знае още къде.
— Какви ги говорите? — попита Кабът. Изражението му беше дори по-добро от това, за което Лекроа се беше надявал. Трябваше да изглежда шокиран, но всъщност излъчваше неприязън и потайност. Типично изражение „Никсън“.