— Никаква почивка за уикенда! — обяви Керъл. — И защо не ми каза още в самото начало?
Тази жена, явно за разнообразие, показваше характер.
— Не исках да те тревожа.
— Имаш предвид, че не си искал да те питам какво си направил на някого, че да го накараш да иска тъпкано да ти го върне, така ли?
— Аз…
— Заведи ме вкъщи! Веднага!
Прибраха се с кола под наем. Мерцедесът беше изтеглен от полицията и откаран за търсене на улики и ремонт.
Един час след като влезе през входната врата, Керъл излезе отново. Беше с куфар в ръка — щеше да пътува до Лос Анжелис по-рано от предвиденото.
Йорк изпита скрито облекчение — беше сигурен, че трудно ще се справи едновременно с Тротър и шантавите настроения на жена си. Прибра се, провери ключалките на всички врати и прозорци и прекара нощта с бутилка Джони Уокър и програмата на HBO.
Два дена по-късно, около пет следобед, Йорк тренираше във фитнес салона, приспособен в една от спалните — избягваше фитнес клуба и неговата смъртоносна сауна. Чу звънеца на вратата. Взе пистолета, който държеше в антрето, и надникна. Беше Ебърхарт. След три ключалки и едно резе той покани охранителя да влезе.
— Има нещо, което трябва да знаете. Вчера бях сложил два екипа да работят по Тротър. По обяд той отиде в един от мултиплексите на сутрешна прожекция.
— Е, и?
— Има правило: ако някой, който е под наблюдение, отиде на кино сам, е съмнително. Така че двата екипа обмениха информация. Оказа се, че петнадесет минути след като е влязъл, от киното е излязъл някакъв тип в гащеризон с няколко торби боклук. Един час по-късно в киното се появил куриер, който носел голяма кутия. Моят човек е говорил с управителя — чистачите не изнасят боклука до кофите преди пет-шест часа следобед. А за въпросната вечер не са били предвидени никакви доставки.
Йорк се намръщи.
— Това означава, че ви се е измъкнал за около час. А през това време е можел да отиде където си поиска — заключи Йорк.
— Не е взел колата си. Наблюдавахме я. И проверихме таксиметровите компании. Никой не е поръчвал такси от този район.
— Искаш да кажеш, че е отишъл някъде пеша?
— Да. И сме почти сигурни къде — „Садърн Стейтс Кемикъл“ е на десет минути от киното. И знаете ли кое е най-интересното? — Той си погледна записките. — Те произвеждат акрилонитрил, метил метакрилат и адипонитрил.
— И какво, по дяволите, е това?
— Промишлени химикали. Сами по себе си не са нищо особено. Важното обаче е, че се използват за направата на водороден цианид.
— Господи! Като отровата?
— Точно така. Един от моите хора проучи химическата компания. Нямат охрана. Варелите с химикали са наредени на открито край платформата за товарене. Тротър спокойно би могъл да отиде, да си вземе достатъчно, за да направи отрова, с която да убие десетина души без никой да го забележи. И познайте кой е правил озеленяването на компанията?
— Тротър.
— Така че той е запознат с химикалите и знае къде ги държат.
— Всеки ли може да направи цианид?
— Изглежда не е много трудно. А като се има предвид, че Тротър се занимава с озеленяване, значи е запознат с химикалите и торовете. И не забравяйте: той е бил в армията по време на първата война в Залива. Много от тези момчета имат голям опит с химическото оръжие.
Бизнесменът стовари ръката си върху плота.
— По дяволите, значи той има тази отрова, а аз не мога да съм сигурен дали не е сипал от нея в яденето или във водата ми! Така ли е?
— Е, не е точно така — каза успокоително Ебърхарт. — Домът ви е охраняван. Ако си купувате пакетирана храна и държите под око нещата в ресторантите, може да контролирате риска.
Да контролира риска…
Отвратен, Йорк се върна в коридора, грабна плика, който съдържаше последната пратка с пури, разкъса го и влезе отново в кухнята.
— Дори не мога да изляза, за да си купя нещо за пушене — все още беше афектиран от информацията на Ебърхарт.
— Като затворник. Това съм аз.
Йорк започна да рови в едно от чекмеджетата — търсеше ножче за пури, намери го и отряза крайчето на една Маканудо. Захапа гневно пурата, щракна запалката и доближи пламъка до устата си.
Точно в този момент един глас изкрещя „Не!“ Стреснат, Йорк посегна към пистолета си. Но преди да може да го извади, някой го сграбчи и събори на пода. Задъхвайки се от болка, той се надигна. Цялото му тяло се тресеше. Огледа се, но не видя никаква заплаха.
— Какви ги вършиш? — изкрещя той на охранителя. Дишайки тежко, Ебърхарт стана и помогна на шефа си да се изправи.