Разговорът с властите в Орегон не донесе нищо ново: в техните досиета нямаше информация за Хауърд Дезмънд — нито за имоти на негово име, нито за данъчни задължения. Малко по-упорито ровене установи, че най-близките роднини на Дезмънд — родители, дядовци и баби — бяха отдавна починали. Очевидно изтъкнатата от него причина за преместването му в Орегон беше пълна измислица. Малкото родственици, които детективът все пак успя да открие, потвърдиха, че е изчезнал и нямат представа къде може да бъде. Те повториха описанието на шефа му — интелигентен, но затворен човек, който — и това беше много важно — обичаше да чете и често буквално потъваше в романите; нещо съвсем естествено за убиец, който получава вдъхновение за престъпленията си от книгите.
— Какво точно пише в писмото му до Анди? — попита Уолъс.
След одобрително кимване от страна на Алтман, Рандал подаде листа на репортера, който на висок глас резюмира:
— Пита как Картър е направил проучванията за книгата си… Какви източници е използвал… Как е разбрал кой е най-ефикасният начин да бъде убит човек… Проявява също така любопитство по отношение на душевния мир на убиеца. Защо за някои хора е лесно да убият, докато други дори не биха могли да наранят някого?
Алтман поклати глава.
— Това не ни дава никаква представа къде може да бъде сега — каза той. — Ще включим името му в списъците за издирвани лица, но, по дяволите, може да е навсякъде — Южна Америка, Европа, Сингапур…
Отделът на Боб Флечър беше разследвал вандализма в библиотеката в Грийнвил, за който вече знаеха, че е дело на Дезмънд и Алтман изпрати Рандал да разпита сержанта дали не е намерил някои улики, които биха помогнали. Останалите полицаи продължиха да седят мълчаливо на столовете си, забили очи в писмото на Дезмънд, сякаш беше труп по време на бдение. В стаята цареше пълна тишина.
Телефонът на Алтман иззвъня. Беше чиновникът от общината, който съобщи, че Дезмънд притежава малка вила на около шейсет мили от Грийнвил на брега на езерото Маскиджън.
— Мислиш ли, че се крие там? — попита Уолъс.
— Мисля да отидем и да проверим. Дори ако се е измъкнал от щата, може да е оставил следи, които да ни подскажат накъде се е запътил — касови бележки от авиолинии, съобщения на телефонния секретар, такива неща.
Уолъс грабна сакото и репортерския си бележник.
— Да вървим.
— Не, не, не — каза твърдо Куентин Алтман. — Ти ще си получиш ексклузивния репортаж, но няма да се изпречваш на пътя на куршумите.
— Много мило, че мислиш толкова много за собствената ми безопасност — каза вкиснато Уолъс.
— Ако Дезмънд реши да те използва за мишена, не желая вестникът ти да ме съди.
Репортерът се намръщи, но замълча — не му оставаше нищо друго, освен да чака тук, в управлението.
Разговорът им бе прекъснат от Джош Рандал — сержант Боб Флечър не разполагал с полезна информация за вандализма в библиотеката.
— Няма значение — каза Алтман. — Имаме нещо по-добро. Обличай се, Джош.
— Къде отиваме?
— В този приятен есенен ден не е лошо да направим една разходка сред природата.
Езерото Маскиджън е голяма, но плитка водна площ, опасана с върби, висока трева и грозновати борове. Алтман не познаваше добре мястото. През годините беше водил семейството си тук няколко пъти на пикник. Веднъж дори бяха идвали с Боб Флечър на риба, но спомените му бяха доста мъгляви: сиво дъждовно време и почти празна рибарска кошница в края на деня.
Докато двамата с Рандал караха на север през все по-пустеещия пейзаж, той инструктира младия мъж:
— Деветдесет е девет на сто съм сигурен, че Дезмънд не е тук. Първото, което ще направим, е да огледаме къщата — всяка стая и всеки шкаф. След това те искам на пост отпред, за да наблюдаваш, докато аз търся улики. Ясно?
— Разбира се, шефе.
Отминаха обраслата пътека в двора на Дезмънд и спряха встрани от пътя сред купчина гъсти храсти.
Двамата мъже се придвижиха предпазливо по буренясалата пътека към „вилата“ — много надуто наименование за малката неугледна къщичка сред море от избуяла близо метър трева и храсти. Имаше утъпкана просека — явно някой беше идвал наскоро. Алтман не беше забравил тийнейджърските си години и знаеше, че нищо не привлича вниманието на подрастващите повече от една запустяла къща.
Извадиха оръжието си и Алтман удари с юмрук по вратата:
— Полиция! — извика той. — Отворете!
Последва тишина.
Алтман се поколеба, стисна пистолета и отвори вратата с ритник.