Наведе се и прошепна в ухото на мъжа:
— Дръж се! Ще се оправиш. Ще се оправиш. Ще се оправиш…
На следващата сутрин през смях, който бързо премина в гримаса, Картър обясняваше как романът му беше спасил живота.
Куентин Алтман и жената на Картър, хубава блондинка на средна възраст, стояха край леглото му в болницата в Грийнвил. Куршумът на Флечър не беше засегнал важни органи, но беше счупил ребро, така че писателят изпитваше силни болки, въпреки богатия коктейл от опиати.
Картър им беше разказал какво се беше случило предишната вечер.
— Флечър ми вика, хайде да хапнем нещо — знаел някакво място извън града, където правели добро барбекю. Карахме по този пуст път и аз говорех за романа си и че това шосе е точно като мястото, в което героят ми Хънтър дебне първата си жертва, след като я е видял в Макдоналдс. А после Флечър каза, че си представял това място като царевична нива, а не гора.
— Но той твърдеше, че не е чел книгата — каза Алтман. — Именно… Точно така. Усети, че е сгафил. Умълча се за минута и ми мина през ума, че нещо не е наред. Дори се канех да скоча от колата. Но после той извади пистолета, аз го сграбчих, но той все пак ме простреля. Аз протегнах крак и ударих спирачката. Излязохме от пътя и той си тресна главата в стъклото или някъде другаде. Грабнах пистолета и се измъкнах навън от колата. Бях тръгнал към храстите да се скрия, но го видях, че вади пушка от багажника. Насочи се към мен и аз го застрелях. Божичко, ако не беше книгата и онова, което той каза за нея, никога нямаше да се сетя какво се кани да направи.
Тъй като Алтман беше замесен в инцидента, разследването на престрелката беше поверено на друг детектив, който докладва, че лабораторните резултати потвърждават версията на Картър. По ръката на Флечър бяха открити следи от барут, което означаваше, че е стрелял. Беше открит и куршум с кръвта на Картър, забит в предната врата откъм седалката до шофьора. Уликите доказваха, че именно Флечър е Грийнвилския Удушвач.
Пръстови отпечатъци на сержанта бяха намерени върху чука, а след обиск в дома му бяха открити чорапи и бельо, взети от домовете на жертвите.
Убийството на Хауърд Дезмънд и опита за убийство на Анди Картър целяха да прикрият първоначалните престъпления. Но какъв е бил мотивът на сержанта да убие двете жени в Грийнвил? Може би гневът, че жена му го е изоставила, е прелял чашата? Може да е имал тайна връзка с някоя от жертвите, но нещата да не са потръгнали и той да е решил да инсценира смъртта ѝ като случаен акт на жестокост. Може би. Може би някой ден цялата истина около този случай щеше да излезе наяве.
А може би, помисли си Алтман, за разлика от криминалните романи, никога нямаше да разберат какво точно е подтикнало мъжа да прекрачи границата и да премине в мрачния свят на убийците, които сам той някога е преследвал.
Точно в този момент Уолъс Гордън нахлу в болничната стая.
— Направо от печатницата — извика той и подаде на Картър последния брой на „Трибюн“.
На първа страница беше репортажът на Уолъс за разрешаването на случая с Грийнвилския Удушвач.
— Задръж го — каза тържествено Уолъс. — За спомен. Жената на Картър му благодари, сгъна вестника и го остави настрана със студения маниер на човек, който не проявява сериозен интерес към сувенири от един от най-тежките моменти в живота си.
Вече на вратата, Куентин Алтман се спря и се обърна.
— О, само едно нещо, Анди. Как завършва тази твоя книга? Полицията открива ли изобщо Ловеца?
Картър се усмихна.
— Знаете ли, детектив — каза той, — ако искате наистина да разберете, ще трябва да си купите един екземпляр.
Беше два часа през нощта, когато Андрю Картър тихо се измъкна от леглото си. Последните три часа прекара неподвижно с широко отворени очи. Време е, помисли си той, хвърли поглед към спящата си съпруга, взе бастуна си и закуцука до дрешника, където намери и навлече стари избелели джинси, гуменки и тениска на Бостънския университет — късметлийските му дрехи за писане, които не беше обличал повече от година. Докато вървеше към кабинета си, отбеляза, че все още изпитва силни болки от огнестрелната рана. Влезе и запали лампата. Седна на бюрото, включи компютъра и дълго се взира в екрана. Неочаквано започна да пише. Отначало работата му вървеше тромаво — пръстите му удряха по два клавиша едновременно или изобщо не улучваха точната буква. Но след няколко часа умението му се възвърна и скоро думите се лееха върху екрана гладко и бързо.