Той отново беше писател.
Единственият проблем беше, че не можеше да публикува историята. Не можеше дори да я покаже на жена си, защото това не беше художествена фантазия — всяка дума беше истина. Самият Анди Картър беше авторът убиец.
И все пак, помисли си той, докато изтриваше текста от компютъра, публикуването нямаше абсолютно никакво значение. Важното беше, че написвайки тази история, той успя да ликвидира писателската си немощ така безмилостно и ефикасно, както беше убил Боб Флечър, Хауард Дезмънд и двете жени в Грийнвил. Дори нещо повече, той вече знаеше какво трябва да прави, за да не изпада никога повече в творческа безпътица: отсега нататък щеше да се откаже от белетристиката и да се посвети на това, за което беше осъзнал, че е предопределен — да пише истински престъпления.
Какво перфектно решение! Никога повече нямаше да му липсват идеи. Телевизионните новини, вестниците и списанията ще му предоставят стотици случаи, измежду които да избира.
Освен това, помисли си той, докато куцукаше надолу по стълбите към кухнята, за да си приготви каничка кафе, ако се случи така, че да няма престъпление, което да грабне въображението му… е, Анди Картър вече знаеше много добре, че е напълно способен да вземе нещата в свои ръце и сам да забърка някое и друго вдъхновение.
Превод: Виолета Касаветова
Трийсет и седем
Докато си проправяше път през високите храсти към малката къща, сакото му се смъкна от раменете. Гърдите го боляха — едва успяваше да си поеме дъх в продължаващата дори и след залез-слънце жега.
Когато спря на пътеката пред къщата, за да поуспокои учестеното си дишане, му се стори, че дочува отвътре тревожни гласове. Но нямаше избор — трябваше да влезе. Това беше единствената къща, която видя в близост до магистралата.
Изкачи се по стъпалата до негостоприемно тъмната веранда и позвъни на звънеца.
Гласовете веднага замлъкнаха.
Чу се шумолене.
Отново натисна звънеца, след малко вратата се отвори и той забеляза трима човека, които го гледаха с различно изражение на лицата си.
Жената на дивана — около петдесетгодишна и облечена в избеляла от пране домашна роба без ръкави — изгледаше така, все едно неочакваното му пристигане ѝ носеше облекчение. Мъжът, седящ до нея — почти на същата възраст, пълен и плешив — имаше разтревожен вид.
А върху лицето на мъжа, който отвори вратата, се мъдреше крива усмивка, чието истинско значение не беше трудно за разгадаване. Какво, по дяволите, искаш? — питаше тази усмивка през стиснатите устни. Мъжът беше на възрастта на Слоан — в края на трийсетте, а татуираните му ръце бяха мускулести и дълги. Той хвана вратата с отбранителен жест на масивната си лапа. Беше облечен в сив изцапан работен комбинезон и скъсана риза. Обръснатият му череп лъщеше.
— С кво можем да помогнем? — попита го татуираният мъж.
— Съжалявам, че ви безпокоя — каза Слоан. — Но колата ми се развали — прегря. Трябва да се обадя на Пътна помощ. Мога ли да използвам вашия телефон?
— Чух, че телефонната компания имала проблеми — отвърна кисело татуираният мъж. И като кимна към тъмното, вече нощно небе, добави: — С горещината и тия непрекъснати токови удари.
Той не помръдна от вратата.
Но жената побърза да каже с пресилена любезност:
— Но, моля, влезте. Телефонът ни звънна преди малко. Сигурна съм, че работи.
— Моля — повтори и възрастният мъж, който държеше ръката ѝ.
Татуираният мъж го изгледа подозрително, както често правеха хората, виждайки го за първи път. Слоан имаше лице с грубовати черти и едро, мускулесто тяло — през последните три години бе тренирал всеки ден, за да постигне днешната си форма. А като се прибави и доста раздърпания му вид в момента, заради това, че беше минал напреко през храстите, за да съкрати пътя си до къщата, нещата наистина изглеждаха подозрителни. Освен това като всеки, извършващ някаква малко по-интензивна дейност в тази изключително задушна и гореща нощ, нямаше сантиметър от кожата му, който да не бе мокър от пот.
Най-накрая татуираният мъж се отмести и го покани с жест да влезе.
Слоан забеляза голяма рана на вътрешната част на ръката му. Изглеждаше като рана от нож и то съвсем скорошна.
В къщата беше светло и болезнено задушно. Слабият климатик напрягаше всички сили, но така и не успяваше да поразхлади неподвижния въздух. По стените висяха пожълтели фотографии в рамки — застинали късчета живот, прекаран в тази незначителна гънка на света. Имаше общи снимки с персонала на „Олстейт иншурънс“ и с този на гимназиалната библиотека, с членове на местния Ротъри клуб, участия в църковни празници, мероприятия на училищното настоятелство, риболовно пътуване до Седжинау или Минесота и ваканция в Чикаго.