— Аз вярвам в продаването. Ето така стоят нещата за мен — каза спокойно той.
— Значи тогава твойта душа е такава. Подгрята до трийсет и седем градуса. — Последва ехидна усмивка. — Докато си още жив.
— А твоята душа каква е, Грег? Добра ли е, или пък е лоша?
— Поне не съм човек, дето не си плаща дълговете — каза младият мъж кратко. — За другото трябва да гадаеш. Нямам намерение да дрънкам колкото тебе.
Лампата в стаята примигна и замъждука. Още един токов удар.
— Виж тва чудо — обади се Грег. — Може пък туй да са някакви душѝ, дето обикалят наоколо и си играят с лампите. Кво мислиш, а, Бил?
— Откъде да знам. Може би.
— Знаеш ли за някой умрял тук, Бил? — попита Грег.
Агнес преглътна с мъка. Бил отпи от чашата си с прозрачна течност, която изглеждаше като сода. Ръцете му трепереха.
В стаята отново стана светло. Грег се огледа около себе си.
— Колко според теб струва тая къща, Слоан?
— Не знам — отвърна Слоан. Чувстваше се уморен от напрежението на разговора. — Аз продавам компютри, нали помниш. Не къщи.
— Според мене двеста хиляди могат да ѝ се вземат.
Иззад затворената врата отново се чу шум. Този път беше по-силен и преодоля стенанията на климатика.
И тримата погледнаха към вратата. Агнес и Бил изглеждаха разтревожени. Но никой не обели и дума за шума.
— И къде продаваш тия твои компютри? — попита Грег.
— Бях в Дюран днес. А сега пътувам на изток.
— Времената са трудни из тия краища. Хората остават без работа, така ли е, Бил?
— Времената са трудни — съгласи се Бил.
— Времената са трудни тук, обаче са трудни и навсякъде другаде — Грег изглеждаше като пиян, но Слоан не усещаше мирис на алкохол. В стаята не се забелязваха други питиета, освен двете бутилки зад прашната витрина на бюфета — порто „Ню Йорк“ и евтино бренди. — Времената са трудни и за търговците, обзалагам се. Дори за търговци като теб, дето могат да продават всичко.
— Нещо май не ти харесвам, Грег? — попита Слоан, без да повишава глас.
— Защо, няма такова нещо — отвърна другият. Но стоманеносивите му очи говореха точно обратното. — Откъде пък ти хрумна?
— Сигурно е от жегата — намеси се Агнес в ролята на помирител. — Гледах по новините. По CNN. Какво прави жегата. Бунтове в Детройт, горски пожари в Калифорния. Тази жега подлудява хората.
— Подлудява значи? — обърна се към нея Грег. — Подлудява.
— Нямах предвид теб — бързо се оправда жената.
Грег отново погледна Слоан.
— Нека да питаме нашия господин Търговец дали съм луд?
Слоан си даде сметка, че след четири или пет минути може да се озове в душещата хватка на татуирания си събеседник. Нямаше да се даде толкова лесно на заядливеца, но пък щеше да дойде полиция и да се появят куп усложнения.
— Е, кво ще кажеш?
— Изобщо не ми изглеждаш луд.
— Казваш това, щото не искаш разправии. Може би ти нямаш душа на търговец. Може би имаш душа на лъжец… — Грег изтри лицето си с ръце. — По дяволите, от мен се изля вече цял галон пот.
Слоан усети, че мъжът губи контрол. Забеляза на стената витрина за оръжие. В нея имаше две пушки. Започна да преценява колко бързо може да стигне до нея. Дали Бил беше толкова глупав, че да я остави незатворена със заредена пушка вътре? Защо пък не?
— Нека да ти кажа нещо… — започна Грег заплашително, като потропваше с потни пръсти по облегалката на фотьойла.
На вратата се позвъни.
За момент никой не помръдна. После Грег стана и отиде до вратата. Отвори я.
Отвън стоеше здравеняк с дълга коса.
— Някой да е звънил за Пътна помощ?
— Аз — надигна се бързо Слоан. После се обърна към Агнес и Бил: — Благодаря, че ми позволихте да използвам телефона.
— Няма проблем.
— Сигурен ли сте, че не искате да останете? Мога да приготвя нещо за вечеря. Моля ви — сега вече отчаянието на бедната жена бе съвсем очевидно.
— Не, трябва да вървя — поклати глава Слоан.
— Аха — намеси се Грег — Дейв трябва да си ходи.
— Проклета горещина — обади се автомонтьорът. — Вътре е по-горещо отколкото навън.
Изобщо не можеш да предположиш колко е напечено, помисли си Слоан и тръгна към камиона.
Шофьорът вдигна колата на Слоан върху платформата, закрепи я добре, двамата мъже се качиха в кабината и поеха по магистралата на изток. Климатикът заработи на пълна мощ и хладният въздух бе като божия благодат след нощната задуха.
Радиото работеше. Слоан не можеше да чуе добре какво говореха заради шума от климатика, но шофьорът се наведе напред и се заслуша в нещо, което изглежда беше някакво важно съобщение. Когато предаването свърши, той каза: