— Още не са хванали оня тип.
— Какъв тип? — попита Слоан.
— Убиецът. Онзи, дето избяга от затвора. На има-няма трийсет мили оттук.
— Не съм чул нищо за това.
— Сигурно ще влезе в „Най-търсените американци“. Гледаш ли шоуто?
— Не. Не гледам много телевизия — отвърна Слоан.
— Аз пък гледам — каза шофьорът. — Човек може да научи много неща.
— И какъв е този тип… избягалия?
— Някакъв психар. Убиец. Като в „Мълчанието на агнетата“. Какво ще кажеш за филмите? Гледаш ли филми?
— Да — отвърна Слоан. — Този беше доста добър.
— Онзи психар е бил в щатския затвор.
— И как е избягал? Чувал съм, че мястото е със страхотни системи за сигурност.
— Тъй е. Брат ми… ъ-ъ, брат ми имаше приятел, който лежеше там за кражба на кола. Гадно местенце. По новините казаха, че онзи убиец бил на двора. Заради жегата имало токов удар и токът спрял. Предполагам, че аварийната система не се е включила или нещо такова, лампите угаснали и електрическата ограда се изключила някъде за около час. Докато оправят нещата, онзи вече бил офейкал.
Слоан потръпна, когато хладният въздух изстуди пропитите му от пот дрехи.
— Кажи, познаваш ли онова семейство, откъдето ме взе? Семейство Уилис — попита той.
— Не, сър. Не идвам много често насам.
Продължиха да пътуват в мълчание още двайсетина минути. После Слоан видя пред тях на пътя ивица присветващи светлини.
— Пътна блокада — каза шофьорът. — Сигурно претърсват за беглеца.
Когато приближиха, Слоан видя две полицейски коли. Двама униформени полицаи проверяваха хората от преминаващите коли.
— Когато стигнем до полицаите — каза Слоан на шофьора, — отбий встрани. Искам да говоря с някой от тях.
— Няма проблем, господине.
Щом наближиха, Слоан слезе от камиона и каза на шофьора, че няма да се бави много.
Когато се обърна, пое дълбоко дъх, но в дробовете му сякаш не влезе никакъв въздух. Отново усети болка в гърдите.
Един от полицаите погледна към него и се запъти насреща му. Беше едър мъж и куртката му беше потъмняла от пот.
— Стойте там, господине. Мога ли да ви помогна с нещо?
Докато вървеше към Слоан, той вдигна по-високо пред себе си фенера, за да го освети.
Слоан се представи и подаде на офицера визитката си. Забеляза значката с името на полицая. Шериф Милс.
Представителят на закона погледна визитката, огледа самия Слоан и доволен, че това не е мъжът, когото търсят, попита:
— Какво мога да направя за вас?
— Тази блокада заради избягалия затворник ли е? — попита Слоан, кимайки към полицейските коли.
— Да, сър, заради това е. Да не би да сте видели нещо, което може да ни помогне да го намерим?
— Може и да не е важно. Но сметнах, че трябва да ви съобщя.
— Продължавайте.
— Как изглежда онзи затворник?
— Избягал е преди два часа. Все още нямаме негова снимка. Но е над трийсетте, с брада. Около метър и осемдесет, мускулест. Прилича малко на вас.
— С бръсната глава?
— Не. Но ако бях на него, щях да я обръсна веднага щом изчезна. И брадата също.
— Татуировки има ли?
— Не знам. Възможно е.
Слоан разказа накратко за повредата на колата си и за престоя си в къщата на семейство Уилис.
— Мислите ли, че онзи затворник би могъл да дойде насам?
— Ако му сече пипето, да. За да отиде на запад трябва да мине петдесет мили през гора. А по този път може да открадне кола в града или да хване междущатски автобус.
— И това ще го накара да мине покрай къщата на семейство Уилис?
— Аха. Ако тръгне по път 202. За какво намеквате, господин Слоан?
— Мисля, че онзи тип може да е в къщата на Уилисови.
— Какво?
— Знаете ли дали те имат племенник?
— Не си спомням да са ми споменавали.
— Ами в къщата имаше мъж — на вид много прилича на описанието на убиеца, който твърдеше, че е племенник на семейството, дошъл на посещение. Но нещо не ми изглеждаше наред. Искам да кажа, че първо беше време за вечеря, но те не бяха на масата — нито приготвяха нещо за ядене, нито в мивката имаше мръсни чинии. И каквото им кажеше този Грег, те веднага го изпълняваха. Изглеждаха така, сякаш се страхуват от него.
Шерифът извади от джоба си книжна носна кърпичка и избърса лицето и главата си.
— Нещо друго?
— Говореше много странни неща — за смъртта и за някакъв свой опит, който го е накарал да погледне на умирането по различен начин. Спомена и разни духове, които се разхождали около нас. О, и още нещо — каза, че не искал да споменава нещо пред непознати. Може би е имал предвид мен, но защо тогава каза „непознати“, а не „непознат“? Сякаш включваше и Бил и Агнес.