— Добро наблюдение.
— Освен това имаше няколко доста лоши рани. Като че ли е участвал в схватка с ножове. И спомена за някаква жена, която го накарала да страда след смъртта си толкова колкото и преди нея. Струва ми се, че имаше предвид проблемите със закона заради убийството ѝ.
— А какво каза дъщерята?
— Дъщеря ли?
— Уилис имат една дъщеря. Санди. Не я ли видяхте? Тя трябва да си е вкъщи в момента, защото знам, че се върна от колежа. И сега работи дневна смяна в „Тако Бел“. Би трябвало да си е вкъщи.
— Исусе! — възкликна Слоан. — Нямаше я в стаята… Но си спомням още нещо. Вратата на една от спалните беше затворена и отвътре долиташе някакъв шум. Всички изглеждаха доста притеснени заради него. Да не би да е била, знам ли, може би вързана вътре?
— Господи — не се сдържа шерифът, бършейки отново лицето си. — Онзи затворник е бил арестуван заради изнасилване и убийство на няколко момичета. Студентки.
Той извади радиостанцията.
— До всички полицейски коли в Хатфийлд. Говори Милс. Имам следа. Възможно е избягалият да е в къщата на Бил Уилис на шосе 202. Да остане само по една кола на блокадите по пътищата. Всички останали да се съберат на шосе 202. Пристигайте тихо, с изключени светлини. Спрете близо до пътя, но не влизайте вътре. Чакайте ме.
Един след друг отделните екипи започнаха да се обаждат.
Шерифът се обърна към Слоан.
— Може би ще ни трябвате като свидетел, господин Слоан.
— Разбира се, ще помогна с каквото мога.
— Нека шофьорът да ви закара до полицейското управление — то е на Елм стрийт. Моето момиче е там. Казва се Клара. Тя ще запише показанията ви.
— Бъдете спокоен, шерифе.
Шерифът изтича бързо до колата си и скочи вътре. Неговият заместник се качи на другата седалка, колата зави в обратна посока и полетя към къщата на семейство Уилис.
Слоан видя как изчезват от погледа му, поклати глава и каза на шофьора:
— Никога не съм предполагал, че мога да се забъркам в подобно нещо.
— Това е най-интересното повикване, което съм имал досега — отвърна му мъжът. — Казвам ви.
Шофьорът се върна обратно на магистралата и камионът с натоварената на платформата кола се отправи към тънката ивица от проблясващи светлини на потопения в душната лятна нощ Хатфийлд, Мичиган.
— Не виждам никой друг, освен семейството — прошепна заместник-шерифът и хвърли още един бърз поглед към вътрешността на къщата през един от прозорците. — Двамата седят и си говорят… Бил и Агнес.
Трима мъже и две жени — пет единайсети от състава на полицейското управление в Хатфийлд, бяха обградили къщата.
— Може да е в тоалетната. Сега е моментът да влезем.
— Ще почукаме ли?
— Не — прошепна шерифът, — няма да чукаме.
Полицаите нахлуха толкова бързо през входната врата, че Агнес изпусна чашата си със сода върху дивана, а Бил направи две крачки към шкафа с пушките, преди да осъзнае, че това са шерифът и неговият заместник.
— Хал, за бога, ужасно ни стреснахте — извика той.
— Ох — изпъшка Агнес, а после се обърна към мъжа си: — Не богохулствай, Бил.
— Добре ли сте?
— Ами да, добре сме. Защо?
— А дъщеря ви?
— Навън е с приятели. Да не би да се е случило нещо с нея? Тя добре ли е?
— Не, не сме дошли заради нея — каза шериф Милс и свали оръжието си. — Той къде е, Бил?
— Кой?
— Мъжът, който е бил у вас.
— Онзи човек, на който му се счупи колата ли? — досети се Агнес. — Тръгна с камиона на Пътна помощ.
— Не, не той. Мъж, който се представя като Грег.
— Грег ли? — учуди се Агнес. — Ами той също си тръгна. За какво е всичко това?
— Кой е този Грег? — попита шерифът.
— Синът на покойния ми брат — отвърна Бил.
— Значи наистина е твой племенник?
— Колкото и да ми е неприятно да призная, да.
Шерифът прибра пистолета си в кобура.
— Онзи Слоан, мъжът, който се е обадил оттук на Пътна помощ, предположи, че може би Грег е избягалият затворник. А ние си помислихме, че ви държи като заложници.
— Какъв затворник?
— Един убиец, духнал от затвора, западно оттук. Психопат. Избягал е преди няколко часа.
— Не! — възкликна ужасена Агнес. — Тази вечер не сме слушали новини.
Шерифът им разказа всичко, което Слоан им бе изброил за странностите в поведението на Грег. И как си личало, че семейството е притеснено от присъствието му, дори изглеждали изплашени.
Агнес кимна.
— Вижте, ние… — гласът ѝ се пречупи и тя погледна към съпруга си.