Но умът на шерифа продължи по-нататък в тази обезпокоителна посока. Сега вече осъзна, че Слоан е знаел за блокадата на пътя. Той сам е повредил колата си, повикал е Пътна помощ и едва ли не с валсова стъпка е преминал през блокадата. По дяволите, дори го направи с негова помощ, като му пробута тази история с Грег, само и само за да ги прати за зелен хайвер.
И ние го пуснахме. Той може…
Не!
Шерифът почувства как го присвива стомахът. Беше изпратил Слоан в управлението, където в момента имаше само един човек. Клара! Двайсет и една годишна. Красива.
И която той нарече „моето момиче“ не от някаква колегиална куртоазия, а защото тя в действителност беше негова дъщеря, работеща през ваканцията в управлението.
Той се спусна към телефона на Уилис и позвъни в управлението. Никой не отговори.
Шериф Милс изскочи от къщата, качи се бързо в колата, повтаряйки си като в транс: „О, Господи, не, моля те…“
Заместникът му също каза една молитва. Но шерифът не я чу. Само се свлече на седалката и затръшна вратата. Десет секунди по-късно полицейската кола вече цепеше нощния въздух, горещ като супа.
Този път нямаше разузнавателна подготовка.
Шерифът закова спирачки пред управлението, плъзгайки се към кофата за боклук, която падна с трясък и посипа Елм стрийт с празни бутилки и вафлени опаковки.
Заместникът му беше плътно до него със заредена пушка и дръпнат предпазител.
— Какъв е планът? — попита той шефа си.
— Ей такъв — изсъска шериф Милс, блъскайки с рамо вратата, като вдигна оръжието в мига, в който влезе в помещението. Заместникът му го следваше по петите.
Двамата мъже заковаха на място, зървайки двойката в стаята, изненадани в момента, в който надигаха бутилки със студен чай „Аризона“. И Дейв Слоан, и дъщерята на шерифа бяха застинали с широко отворени очи, шокирани от внезапното нахлуване.
Полицаите наведоха пушките си.
— Татко!
— Какво има, шериф? — съвзе се веднага Слоан.
— Аз… — заекна шерифът. — Господин Слоан, мога ли да видя личната ви карта?
Слоан подаде на шерифа шофьорската си книжка. Той разгледа внимателно снимката — нямаше съмнение, че на нея беше Слоан. После Милс с гузно изражение на лицето призна какво е минало през ума му след разговора със семейство Уилис.
Слоан прие новината съвсем добронамерено.
— Може би трябваше да ми поискате книжката още там, шерифе.
— Прав сте. Обаче нещата ми се сториха подозрителни. Когато си им казал, че тъкмо идваш от Дюран…
— Компанията, за която работя, инсталира и поддържа компютрите в затвора. Това е един от големите ми клиенти. — Той бръкна в джоба си и подаде на шерифа заявката. — В тази горещина токовите удари са мор за компютрите. Ако не са загасени както трябва, причиняват куп проблеми.
— О, съжалявам, сър. Трябва да разберете…
— … че имате затворник на свобода. — Слоан отново се засмя. — Значи те са си помислили, че аз съм убиецът… Предполагам, че сега сме квит — след като аз пък помислих, че е Грег.
— Обаждах се от къщата на Уилис — обърна се шерифът към дъщеря си. — Никой не ми отговори. Къде беше?
— О, климатикът спря. С господин Слоан отидохме отзад да видим можем ли да го поправим.
Миг по-късно факсът се включи. Върху листа хартия бе отпечатана снимка на млад мъж с брада и къса, тъмна коса: фотография в профил и анфас на беглеца.
Шерифът го показа на Слоан и Клара и прочете от бюлетина на затвора:
— Името му е Тони Уиндъм. Богаташко дете от Ан Арбър. Наследник на милиони, попечителски фондове, завършил престижно училище… С отличие. Но след това нещо превъртял. Убил шест жени и нито веднъж не показал съжаление за деянията си в съда… Е, няма да мине през Хатфийлд. Път 202 и 17 са единствените пътища, които могат да го изведат от щата. И ние ще проверяваме всяка кола. — После се обърна към заместника си: — Дай почивка на момчетата на пътя.
Отвън шериф Милс показа на Дейв Слоан сервиза, където оправяха неговия шевролет. И отново се качи в колата заедно със заместника си, избърса потта си с влажна кърпичка и пожела „лека нощ“ на търговеца.
— Лека нощ, шерифе — отвърна му Слоан.
Слоан влезе в „Ърлс аутомотив“ и бързо намери механика, който беше еднакво потен и мръсен.
— Готова е — каза мъжът.
— Какво ѝ беше?
— Капачето се е разхлабило и охладителната течност е изтекла. За такава повреда ми е неудобно да ви взема пари.
— Но все пак ще го направите.
Мъжът свали бейзболната си шапка и избърса потта от челото си с козирката. После пак я сложи.