Полицаите щракнаха белезниците около китките на Слоат и го поведоха въпреки съпротивата му.
Гудкесъл поклати глава.
— Винаги ли така упорито отричат вината си? — попита той.
— Обикновено. Но в съда стават по-разумни. И особено преди съдията да произнесе присъдата — каза детективът с бледото лице, а после добави: — Извинете ни, господин Гудкесъл. Вие проявихте голямо търпение. Но предполагам разбирате объркването ни.
— Разбира се. Много съм доволен, че този приятел най-накрая си получи заслуженото и няма да ни тормози повече. Само съжалявам, че нямах куража да се оплача по-рано.
— Почтени господа като вас — обади се детективът с бележника — могат да бъдат извинени за това, бидейки чужди на света на престъпниците и мошениците.
— Приемете моите искрени благодарности към вас и вашите колеги от Скотланд ярд — обърна се Гудкесъл към главния инспектор.
Но мъжът се засмя и се обърна към детектива с бледото лице, който каза:
— О, вие сте в заблуда, господин Гудкесъл. Само аз съм от Скотланд ярд. Моите придружители са частни консултанти, наети от сър Робърт Мейхю. Аз съм инспектор Грегсън. — После кимна към тъмния слаб мъж, когото Гудкесъл беше взел за главен инспектор: — А това е господин Шерлок Холмс.
— За мен е удоволствие — каза Гудкесъл. — Мисля, че съм чувал за вас.
— Така ли — отвърна Холмс с тон, който сякаш внушаваше, че би се учудил, ако антикварят не е чувал за него. Мъжът имаше вид на професор от Кралския колеж — брилянтен, но изцяло обладан от комплекс за собственото си превъзходство.
Грегсън кимна към мъжа, изиграл ролята на съпруг в малката сценка и представи на Гудкесъл доктор Джон Уотсън, който сърдечно стисна ръката на антикваря и му зададе още няколко въпроса за Бил Слоат, а отговорите записа старателно в бележника си. Той обясни, че често си води записки за по-интересните случаи, в разрешаването на които Холмс и той вземат участие.
— Но да, разбира се. Ето откъде съм чувал за вас. Описанията ви често се публикуват във вестниците. Значи това сте вие! За мен е чест.
— А! — откликна Холмс, успявайки да предаде на лицето си изражение едновременно на гордост и скромност.
— Ще опишете ли този случай? — попита Гудкесъл.
— Със сигурност не — каза Холмс. Изглеждаше засегнат — може би защото макар извършителят да беше арестуван, разчитането на уликите го беше отвело до погрешен заподозрян.
— И все пак, Холмс, къде е пръстенът?
— Подозирам, че Слоат вече се е отървал от него.
— Защо мислиш така? — попита Уотсън.
— Елементарно — отвърна Холмс. — У него бяха другите откраднати вещи. Но защо не и пръстена? По облеклото му заключих, че живее с жена: и сакото, и панталонът му бяха закърпени по еднакъв начин, макар различно овехтели, от което би могло да се предположи, че поправката е извършена от един човек в различно време. Сигурно има съпруга или жена, с която живее. А молбата му към господин Гудкесъл за тайно отделение показва, че той не вярва на хората, затова не би оставил пръстена на място, където има и друг човек, и би го носил със себе си, докато специалната музикална кутия стане готова. След като не намерихме пръстена у Слоат, бихме могли да заключим, че той се е освободил от него. А фактът, че не открихме у него някаква по-значителна сума пари, освен златните гвинеи на лорд Мейхю, може да ни наведе на заключението, че е използвал пръстена, за да уреди старо задължение.
— И на кого може да го е дал, как мислите?
— Страхувам се, че бижуто е на път за континента.
Когато видя въпросителните погледи на останалите, Холмс продължи:
— Вие сигурно забелязахте рибените люспи по ръкавите на Слоат.
— Ами със съжаление трябва да призная, че специално аз не ги забелязах — каза Грегсън.
— Нито пък аз — обади се Уотсън.
— Това са люспи на соленоводна риба.
— Как ги разпознахте, Холмс? — попита удивен инспекторът от Скотланд ярд.
— Факти, факти, факти — отвърна Холмс раздразнено. — В тази професия, Грегсън, човек трябва да пълни ума си с всякаква възможна информация. Разбира се, рибените люспи биха могли да не означават нищо повече от това, че нашият човек се е отбил на сергията за риба. Но вие сигурно забелязахте следите от катран по обувките му, нали?
Когато останалите леко поклатиха глави, Холмс въздъхна с изражение на досада и продължи:
— Вие, господа, знаете израза „да платиш на дявола“.
— Разбира се.
— В преносен смисъл означава да страдаш от последствията. Но повечето от хората не знаят, че този израз има и буквално значение, фразата няма нищо общо с плащането на пари на паднали ангели. „Дявол“ се нарича кухината между вътрешния и външния корпус на кораба. А „плащането“ всъщност е мазане с горещ катран на повърхностите в пролуката, за да не пропускат вода. Изглежда, че това е неприятна и опасна работа, обикновено давана като наказание на непокорни моряци. Катранът е с особен състав и може да се намери само около пристанищата. И като свързах рибените люспи и катрана, заключих, че Слоат е бил на доковете, преди да дойде тук. А най-логичното обяснение за това негово посещение там е, че е дължал на някой капитан на кораб, превозващ контрабандна стока, значителна сума пари и е изтъргувал пръстена срещу този дълг. — Холмс поклати глава: — Пръстенът може да бъде поне на дузина кораби и всички извън нашата юрисдикция. Опасявам се, че лорд Мейхю ще трябва да намине към Лойдс, за да уреди изплащането на застраховката. А в бъдеще да се надяваме, че ще постави по-сигурни ключалки на прозорците и вратите си.