„Графичен дизайн РБ“ се помещаваше в малък стар склад за кафе близо до реката. От другата страна на улицата се намираше Сити колидж.
Преди две години дузина предприемачи решиха да трансформират този промишлен район на града в мезонети, шикозни ресторанти, театри и бохемски кварталчета — нещо, което много градове правеха напоследък, в повече или по-малко отчаян опит да спрат тенденцията за бягство към хомогенния свят на супермаркетите в предградията. Предприемачите хвърлиха големи пари за обновление и строителство в този район, а градската управа се съгласи на данъчни облекчения, за да стимулира хора и фирми да се преместят тук. Платиха за направата на евтини улични скулптури и табелки, а една фирма за връзки с обществеността измисли име на квартала: „НоЦе“ от „Нов Център“. Това наименование вече беше напечатано върху улични табели и промоционални брошури, когато се установи, че хората в повечето случаи произнасят новото име „НОЦ“, което звучеше доста тъпо, като лак за коса или газирана напитка. Но името вече беше възприето. Въпреки някои други грешки в планирането (като например това, че никой не беше предвидил, че онези, които ще ходят в шикозните ресторанти, театрите и бохемските си студия, ще трябва да паркират колите си някъде), начинанието потръгна. Рон Баджет, например, веднага реши, че иска да премести компанията си в този район и старият склад за кафе му се понрави особено много. Както каза на Сандра, не можеше да го обясни, но инстинктивно усети, че старата сграда пасва идеално на личността му.
Освен това Рон беше вече готов да напусне стария си офис. Чувстваше, че е извлякъл всички ползи от старото място, което беше в традиционния център на града — скучен квартал с офис-сгради от петдесетте години, автогара и наскоро закрит колеж за секретарки.
През нощта тази част приличаше на призрачен град. През последните няколко години жестоките престъпления бяха нараснали и на Сандра ѝ беше много неприятно, когато трябваше да шофира сама, за да посрещне Рон след работа.
Въпреки че НоЦе получи одобрение и се развиваше, от финансова гледна точка преместването не се отрази добре на компанията на Рон. Противно на неговите очаквания много от клиентите му явно предпочитаха стария квартал (където улиците не бяха задръстени, имаше достатъчно места за паркиране и ресторантите не бяха шумни и претенциозни).
Вече беше загубил шест-седем клиенти и въпреки че започна работа с няколко нови, все още не можеше да се оправи от спада в бизнеса и разноските по преместването, които се оказаха повече, отколкото предполагаше.
Парите бяха проблем, особено за Сандра. Тя беше по-амбициозна, имаше по-скъпи вкусове от своя съпруг, а приходите им рязко бяха намалели, когато я съкратиха от поста инженер в енергийна компания преди шест месеца. Рон знаеше, че тя би искала той да си намери постоянна работа в някоя голяма рекламна агенция, но на него не му даваше сърце да го направи. Рон Баджет винаги бе искрен със съпругата си за това, че има и други цели освен трупането на пари.
„Трябва да работя за себе си. Разбери, имам нужда да следвам творческия си дух — казваше той и на лицето му се появяваше усмивка на разкаяние. — Знам, че това звучи глупаво. Но не мога да се променя. Трябва да съм верен на себе си“.
Рон вярваше, че най-накрая Сандра е разбрала това и го подкрепя. Освен това му харесваше да е в НоЦе и нямаше никакво желание да се мести.
Докато семейство Баджет следваха полицейската кола, тези мисли за квартала и финансовото им състояние бяха далече от него. Единственото, за което можеше да мисли, беше Тоня Гилбърт — момичето в тунела, заклещено под срутената сграда.
Пред себе си видяха суматохата на разиграващата се драма: десетки спасителни работници, пожарни коли, полицейски коли, зяпачи, струпани зад жълтата полицейска лента. Естествено, пресата също беше тук — пет-шест буса със съответното лого, изписано на всеки един от тях и сателитна чиния, насочена към небето.
Рон спря рязко пред своята сграда под голяма табела „Не паркирай“ и двамата със Сандра изскочиха от колата. Последваха полицая до външната врата на „Графичен дизайн РБ“, където ги чакаха няколко полицейски офицери и пожарникари с мрачни физиономии. Това бяха едри мъже и набити жени, някои облечени в спасителни костюми със специални инструменти, окачени на коланите им, други в бизнес костюми или униформи. Един от тях, белокос мъж в морскосиня униформа с лентички и значки на гърдите, се ръкува с двамата Баджет, докато Перило ги представяше.