„Веднъж като реша какво искам да правя, нищо не може да ме спре…“
Колкото се може по-безшумно Рон започна да събира камъни и тухли от пода и да ги трупа върху припадналия Грег Лангли, създавайки реалистична картина на човек, пострадал от неочаквано срутване.
Два дни по-късно Рон и съпругата му стояха близо до подиума, издигнат пред Сити колидж, в очакване на началото на пресконференцията.
Стотина души се мотаеха наоколо. Зад катедрата бяха издигнали увеличена снимка на статия от местния вестник, закрепена към завеса, която се вееше на вятъра. Заглавието гласеше: МОМИЧЕТО В ТУНЕЛА СПАСЕНО!
Сандра държеше мъжа си под ръка. Нейната близост и ароматът на цветя от парфюма ѝ му допадаха. На лицето ѝ грееше усмивка.
Настроението сред тълпата беше празнично, дори опияняващо. Нищо не повдига толкова духа на общността, колкото спасяването на попаднали в беда деца.
С вдигната за поздрав ръка и усмивка на уста началник Ноблок, Тоня Гилбърт и нейните родители минаха през тълпата и се качиха на подиума. След продължителни ръкопляскания и възгласи началникът успя да успокои публиката, също като диригент своя оркестър, и каза:
— Дами и господа, може ли за малко внимание, моля?… Благодаря. За мен е удоволствие да ви представя Тоня Гилбърт. Тя беше изписана от болницата „Мемориъл“ тази сутрин. Сигурен съм, че иска да ви каже няколко думи.
Последва ново ръкопляскане и викове.
Хубавото момиче, с малка лепенка на челото и синкав гипс на глезена и китката пристъпи срамежливо към микрофона. Силно изчервена, тя понечи да каже нещо, но гласът ѝ се загуби някъде в гърлото. Опита отново:
— Искам само да кажа… нали знаете… много благодаря на всички. Бях се побъркала от страх. Така че… благодаря ви.
Липсата на красноречие не попречи на тълпата да избухне отново в овации.
След това началник Ноблок представи родителите на момичето. Бизнесменът, облечен в син блейзер и сив панталон, се доближи до микрофона, докато съпругата му със сияеща усмивка обгърна раменете на дъщеря си. Бащата благодари на пожарната служба и полицията за героичните им усилия, както и на жителите на града за тяхната подкрепа.
— Но най-голямата ми благодарност е за човека, който рискува собствения си живот, за да спаси малкото ми момиченце. Като израз на тази благодарност искам да му връча това — и той вдигна уголемено копие на чек за 500 000 долара, поставен в рамка. — Това е сумата, която наредих да бъде преведена в неговата сметка.
Нови шумни аплодисменти — големите суми пари, също като спасените деца, гарантирано радват тълпите.
Гилбърт добави:
— Моля ви, нека заедно да благодарим на… господин Грег Лангли.
С медицинска яка на врата и превръзка на ръката, спасителният експерт се доближи бавно до подиума, накуцвайки. Изглеждаше неспокоен, въпреки че на Рон му се стори, че това се дължи не толкова на болката от нараняванията, колкото от нетърпимостта му към подобни изпълнения.
Той пое големия чек и бързо го подаде на един от асистентите си.
Бащата на Тоня продължи:
— Това, което той направи, изискваше голяма смелост и себеотдаване. Дори след като беше затрупан под срутила се част от тунела и едва не загуби живота си, господин Лангли продължи да пълзи към мястото, където бе заклещена нашата Тоня. И я спаси! Нашето семейство ще ви бъде благодарно цял живот.
Тълпата очевидно очакваше реч, но единственото, което Лангли каза, бе едно припряно „Много благодаря“. Той помаха с ръка и бързо си тръгна — към нови спасителни операции и нови награди, предположи Рон. Почувства прилив на съжаление, че само беше зашеметил мъжа, когато симулира срутването, вместо да му причини по-сериозни увреждания. Лангли със сигурност заслужаваше счупена китка или челюст.
Когато се прибираха вкъщи, си личеше, че Сандра наистина се радва, че момичето е спасено, но все пак каза с истинско съчувствие в гласа си:
— Съжалявам, че не успя да вземеш наградата, скъпи.
Това, което той беше казал на съпругата си, беше, че каналът е бил толкова затлачен с корени и кал, че е успял да стигне само до средата.
— Знам, че си разочарован, че не получи каквото искаше — добави тя. — Но поне момичето е живо… Ти също. А това е най-важното.
Докато си мислеше: „Грешиш, мила. Получих точно каквото исках“, Рон целуна косата ѝ.
Нямаше как да сподели истината с нея, а имаше твърде много неща, които той премълчаваше. Като например защо беше избрал точно стария склад за кафе — защото прозорците му гледаха към главния вход на Сити колидж и му осигуряваха чудесна възможност да наблюдава момичетата, когато си тръгват и така по-лесно да си избира жертвите.