Точно това имаше предвид, когато ѝ каза, че мястото пасва на личността му — не беше нуждата да има модерен офис във вълнуващ нов квартал. Рон се нуждаеше от ново ловно поле, след като затвориха училището за секретарки срещу стария му офис — училището, от което беше отвлякъл две третокурснички през последната година и беше направил запис на тяхното бавно и необезпокоявано умъртвяване. По ирония на съдбата именно Рон Баджет беше една от причините за нарастването на жестоките престъпления в стария градски център напоследък.
Преди няколко седмици, малко след като се беше преместил в новата сграда, Рон зърна разкошната Тоня Гилбърт, която си тръгваше от училище. Не можа да спре да мисли за нея — за прилепналия розов потник, който носеше, за дългата ѝ коса, развяна от вятъра, за стройните ѝ крака — непрекъснато си я представяше завързана в мазето и как затяга примката около красивото ѝ вратле.
След като реши, че Тоня ще е първата му жертва в НоЦе, той я следи няколко дни поред и научи, че тя винаги минава напряко от училището по алеята край неговия офис и продължава през двора на изоставената сграда отзад. Рон внимателно планира отвличането.
Откри, че под мястото, откъдето тя минава, има стар тунел, така че заложи капан — махна решетката и я покри с картон, оцветен така, че да прилича на бетон. Когато снощи тя стъпи отгоре, пропадна и се свлече на пода на тунела от шест метра височина. Рон се спусна при нея, увери се, че е в безсъзнание, изключи мобилния ѝ телефон и го изхвърли в една от дренажните тръби. (Беше разтревожен, когато научи от услужливия началник Ноблок, че мобилните телефони продължават да издават сигнал дори когато са изключени. Трябваше да го има предвид в бъдеще.)
Остави я в тунела и се върна, за да закрие отворената шахта със шперплат. Но докато го заковаваше, изглежда бе ударил някоя поразхлабила се греда, която падна. Той успя да се измъкне, но половината сграда се срути.
От това място нямаше как да влезе отново вътре и което беше още по-лошо, една от стените на подземието също се беше срутила, разкривайки тунела, където лежеше момичето.
Тоня още не беше дошла в съзнание, така че нямаше да знае какво е направил Рон, нито би могла да го идентифицира. Но спасителните екипи със сигурност щяха да намерят работилницата му в един от съседните тунели, където си държеше ножовете, въжетата и видеокамерата и по всички тях имаше негови отпечатъци. Освен това в камерата имаше видеокасета, която той за нищо на света не искаше да попада в ръцете на полицията.
Рон се беше опитал да се промъкне долу, за да си прибере нещата, но сградата беше прекалено нестабилна. Тъкмо се опитваше да намери друг подход, когато пристигнаха първите пожарни коли — явно някой бе чул срутването и се беше обадил на 911 — затова Рон избяга. Прибра се вкъщи, обмисляйки трескаво как да се върне за уличаващите го доказателства. Докато Сандра спеше, той остана втренчен в телевизора цяла нощ, следейки репортажите за спасителната акция и се молеше да не влязат преди той по някакъв начин да успее да ги изпревари. Молеше се също така тя да не умре — единствената му надежда да се добере до работилницата беше да се прави, че самият той се опитва да я спаси.
И така, след мъчителната безсънна нощ полицията се озова на прага му (уплахата му при вида на полицай Перило нямаше, разбира се, нищо общо с безпокойство за пожар в офиса му.)
Въпреки уплахата, това че го помолиха за помощ беше възможно най-добрият вариант. Именно покрай началник Ноблок и градските инженери той научи, че може да има и друг начин да стигне до тунела и да прибере нещата, които беше оставил предишната нощ. След като пропълзя през отводнителния канал и обезвреди Лангли, той успя да събере всичките си неща, да заличи всякакви свои следи от пръсти и стъпки и да се измъкне от тунела без Тоня да го чуе. По пътя си обратно той се отърва от оръжията, въжетата и камерата, като ги напъха в процепи в канала и запълни отворите с кал. Той, разбира се, си запази видеокасетата на последната убита от него студентка — това беше едно от най-добрите му постижения. Е, малко съжаляваше, че не той спаси момичето и не получи наградата. Но ако го беше направил, пресата можеше да се заинтересува от живота му, да се разрови и да научи някои интересни неща — като например факта, че винаги си е избирал места за живеене и работа, които са близо до колежи, от които, през годините, са изчезвали колежанки.
Освен това при разговорите си със Сандра той беше искрен и за още нещо: за това, че има други приоритети освен печеленето на пари. Наградата не означаваше нищо. Както тя беше отбелязала, съществуваше друга страна в неговия характер, по-важна.