Сандра Мей поклати глава.
— Не казвам, че е така със сигурност, госпожо Дюмон. Просто се тревожа за вас. Не искам никой да злоупотребява с вас. И всички ние тук… ами, не бихме могли да си позволим да загубим работата си.
— Няма да бъда някаква смирена вдовица, която се бои от сенките в тъмното.
— Но може да се окаже, че това не е просто сянка — каза Лорета.
— Разговарях с този човек, погледнах в очите му, миличка — отвърна Сандра Мей. — Смятам, че умея да съдя за характера на хората също толкова добре, колкото умееше майка ми.
— Надявам се, че е така, госпожо. В името на всички ни се надявам, че умеете.
Сандра Мей отново опипа кабинета с поглед — снимките на съпруга ѝ с ловните трофеи, снимки от миналото на компанията, полагането на основите на новата фабрика, Джим в местния Ротари клуб, Джим и Сандра Мей на фирмената платформа по време на градския панаир, сватбената им снимка…
Скъпа, не тревожѝ хубавата си главица за нищо, аз ще се погрижа всичко да бъде наред, не се тревожѝ, не се тревожѝ, не се тревожѝ…
Думите, които беше отправял към нея съпругът ѝ хиляди пъти, отекнаха в главата ѝ. Сандра Мей отново седна на въртящия се стол.
На следващия ден завари Бил Ралстън в кабинета, превил гръб над една от счетоводните книги.
Постави лист хартия пред него.
Той го вдигна и се намръщи.
— Какво е това?
— Пълномощното, за което говореше. С него получаваш възможност да откриеш парите ни, да предявяваш искове, право на глас върху акциите — всичко… — Тя се изсмя. — Трябва да ти кажа, че имах известни съмнения спрямо теб за кратко.
— Защото съм от Ню Йорк ли? — усмихна се той.
— Ах, тази война на Севера срещу Юга неизменно надига грозната си глава от време на време… Но не, ще ти кажа защо ти давам пълномощното. Защото една вдовица не може да си позволи да се бои от собствената си сянка. Хората го виждат и надушват кръв във водата и после, нали се сещаш, сбогом. Не, не, погледнах те в очите и си казах: имам му доверие. Затова сега залагам парите си за дума, която съм изрекла. Или, по-скоро би трябвало да кажа, парите на съпруга ми. Това е дребната разлика. — Тя погледна документа. — Преди да стане злополуката с Джим, имах ли проблем, тичах при него. А преди да се появи Джим — при майка ми. Не вземах никакви решения. Но сега съм сама и сама трябва да направя своя избор. Част от този избор беше да те наема и да ти се доверя. Това е нещо, което правя единствено за себе си. Така че ти се възползвай, намери парите и ги върни.
Той внимателно прочете пълномощното още веднъж и забеляза подписа.
— Документът е необратим. Не можеш да го оттеглиш.
— Адвокатът каза, че в противен случай пълномощното би било негодно за проследяване на парите и, ако се наложи, за предявяване на иск.
— Добре. — Той ѝ отправи поредната си усмивка, но тя бе по-различна от преди. В изражението му имаше студенина. Прокрадна се и нотка на триумф, какъвто може да се види върху лицето на някой селяндур, нападател във футболния отбор на местната гимназия. — Ах, Санди, Санди, ще ти призная — мислех си, че ще отнеме месеци наред.
Тя се намръщи.
— Месеци ли?
— Да. Да придобия власт над компанията, за това говоря.
— Да придобиеш власт? — тя се втренчи в него. Дишаше учестено. — Какво… какво говориш?
— Щеше да бъде истински кошмар. А най-ужасното щеше да бъде да остана в тази скапана дупка кой знае колко дълго време… Пайн Крийк… — С престорен южняшки акцент той продължи саркастично: — Божичко, не мога да разбера как всички вий още не сте луднали, не сте откачили напълно тук?
— За какво говориш? — прошепна тя.
— Санди, целият замисъл беше да ти взема компанията. — Той потупа пълномощното. — Ще се обявя за президент, ще си плащам една хубавичка голяма заплата плюс премия, а после ще продам мястото. И ти ще изкараш някакви пари — не се безпокой. Все още си собственик на капитала. О, и не се притеснявай за укритите пари. Изобщо не бяха скрити. Съпругът ти е инвестирал част от парите на компанията в чужбина, както милион други бизнесмени миналата година. Е, когато пазарът се сви, е понесъл малки загуби. Не е кой знае какво. Парите ще се възвърнат. Никога не сте били дори на йота от банкрут.
— Защо… — тя ахна. — Ах ти, проклето копеле! Това е измама!
Пресегна се към пълномощното, но той отблъсна ръката ѝ.
Ралстън тъжно поклати глава, после спря и се намръщи. Забеляза, че яростта върху лицето на Сандра Мей беше отстъпила място на развеселено изражение. После тя започна да се смее.
— Какво? — попита той колебливо.