Но в цялата история имаше само една дребна разлика.
Състоеше се в това, че Сандра Мей отдавна бе наясно с аферата на Джим с Лорета. Беше привикнала с миризмата на терпентин по кожата на съпруга си, но така и не свикна с отвратителния долнопробен женски парфюм, който тегнеше около него като облак препарат против насекоми. Понякога той си лягаше толкова уморен, че нямаше сили дори да я целуне.
„Ако един мъж не те пожелава три пъти седмично, Сандра, по-добре да се замислиш каква е причината.“ Благодаря за съвета, мамо.
И така — когато Джим Дюмон замина за езерото Билингс миналия октомври, Сандра Мей го последва и директно го попита за Лорета. И когато той си призна, тя каза: „Благодаря ти, че не ме излъга“, взе тоягата и смачка черепа му с един-единствен удар, а после го изрита в ледената вода.
Мислеше си, че с това слага край на всичко. Смъртта му беше приета като нещастен случай и всички забравиха за случая — до момента, в който онзи човек от езерото Билингс се завърна и съобщи, че е видял някаква жена с Джим точно преди да умре. Така Сандра Мей осъзна, че е само въпрос на време, докато я уличат в убийството.
Заплахата от смъртна присъда, а не състоянието на компанията беше ужасната безизходица, в която се оказа. Безизходица, заради която молеше за „помощ свише“. Ами фирмата? На кого му пукаше?
„Дребната сума от застраховката“ всъщност се равняваше почти на един милион долара. Само и само да се отърве, тя с удоволствие би оставила „Дюмон Продъктс“ да фалира пред очите ѝ и би се отказала от парите, които Джим беше скатавал за скапаната си пачавра.
Как можеше да се отърве от затвора?
И тогава Ралстън ѝ подсказа отговора — започна да флиртува с нея. Беше твърде хлъзгав. Беше надушила заговор и не ѝ трябваше кой знае колко, за да разкрие връзката му с Лорета. Досети се, че двамата планират да ѝ отнемат фирмата.
И тогава на нея ѝ хрумна план.
Сега Сандра Мей отвори най-долното чекмедже на писалището, извади бутилката специално селектиран бърбън от Кентъки и наля щедро три пръста в студения чай. Отпусна се в стола, който някога беше на съпруга ѝ, а сега само неин, и зарея поглед през прозореца към група високи тъмни борове, които се огъваха под напора на вятъра, предвещаваш настъпващата пролетна буря.
„Така и не ви споменах как продължаваха мамините думи, нали?“ — мислено отправи тя въпрос към Ралстън и Лорета.
„Скъпа — беше казала старата жена на дъщеря си, — една южнячка трябва да бъде един път по-силна от мъжа си. И един път по-съобразителна също така. И, да си остане между нас двете, един път по-потайна. Каквото и да правиш, не забравяй тази подробност.“
Сандра Мей Дюмон отпи голяма глътка студен чай и взе телефона, за да се обади на една туристическа фирма.
Превод: Камелия Емилова
Преквалифициране на деянието
— Този път ще загубите.
— Така ли? — попита прокурор Дани Трибоу и изучавайки мъжа, който изрече последните думи, се залюля назад в работния си стол.
С петнайсет години по-възрастен и с почти двайсет килограма по-тежък от Трибоу, заподозреният Реймънд Хартман кимна бавно и добави:
— По всички обвинения. Елементарно е.
За да го успокои, адвокатът, седнал до Хартман, докосна рамото на клиента си.
— Сигурен съм, че той няма нищо против един кратък спаринг — обърна се Хартман към него и разкопча сакото си с цвят и наситеност на нощен океан. — Може да го понесе. Пък и аз казвам нещата такива, каквито са.
Истината бе, че Трибоу наистина нямаше нищо против един спаринг. Ни най-малко. Затова мъжът можеше да говори каквото си пожелае. Защото Трибоу нямаше да води по-разпалено делото срещу Хартман заради арогантността му, както и нямаше да се размекне, ако подсъдимият започнеше да плаче и да се разкайва. Но пък от друга страна тридесет и пет годишният прокурор нямаше да се остави да го изпързалят. Той прикова очи в очите на Хартман и каза с тих глас:
— Опитът ми показва, че когато нещата изглеждат твърде ясни на някого, може да се окаже точно обратното. Уверен съм, че съдебните заседатели ще видят фактите по моя начин. Което означава, че вие ще загубите.
Хартман сви рамене и погледна златния си ролекс.
Едва ли се интересува от това колко е часът, предположи Трибоу, но по този начин вместваше странична реплика, че само това негово бижу се равнява на годишната заплата на прокурора.
Е, Дани Трибоу носеше касио и единственото послание, което можеше да породи един поглед върху този часовник гласеше, че тази среща бе напълно пропилян половин час.