Освен обвиняемия, адвокатът му и Трибоу, в кабинета — малък и неугледен какъвто може да се очаква от един прокурор, седяха още двама души. От лявата страна на Трибоу беше неговият млад секретар — симпатичен младеж, наскоро прехвърлил двайсетте. Казваше се Чък Ву и беше блестящ, добросъвестен, а някои отиваха и по-далеч и твърдяха, че той е непоправим служител.
Докато записваше бележките и наблюденията си от срещата в очукания лаптоп, с който никога не се разделяше, Чък се приведе напред. Тракането по клавиатурата беше навик, който влудяваше повечето подсъдими, но върху Рей Хартман явно не оказваше видимо въздействие.
Другият от петимата беше Адел Виамонт — помощник — областен прокурор, назначена преди година за сътрудник на Трибоу в отдела за особено тежки углавни престъпления. Тя беше почти десет години по-възрастна от Трибоу и бе изпитала влечение към правото едва след първата си успешна кариера: отглеждането на двете си момчета близнаци, сега вече тийнейджъри. Умът и езикът на Виамонт бяха толкова остри, колкото беше непоклатима и нейната самоувереност. Сега тя огледа загорилата кожа на Хартман, стегнатия корем, посребрената коса, широките рамене и набития му врат. След това се обърна към адвоката му и попита:
— Е, може ли да приемем срещата с господин Хартман и неговото его за приключена?
Като ученик, изрекъл нещо нелепо пред класа, Хартман глухо и смутено се изсмя. Унижението можеше да бъде оправдано единствено с това, предположи прокурорът, че Виамонт беше жена.
Адвокатът на защитата повтори същото, което говореше през цялото време:
— Клиентът ми не е заинтересован от споразумение между обвинението и защитата, което включва излежаване на наказанието в затвор.
Трибоу прие изявлението му спокойно и повтори като ехо своя неизменен рефрен:
— Това е единственото, господа, което можем да ви предложим.
— В такъв случай клиентът ми иска да отиде на процес. Уверен е, че ще бъде признат за невинен.
За това как точно можеше Хартман да бъде признат за невинен Трибоу нямаше никаква представа. Защото Рей Хартман беше застрелял в главата човек в един неделен следобед миналия март, а прокуратурата притежаваше необорими веществени доказателства — балистична експертиза и прах от барут върху ръката му. Имаше и свидетели, които си спомниха, че са го видели на местопрестъплението, докато търсел жертвата. Имаше и свидетелства за предишни заплахи, отправяни от Хартман към жертвата, както и изявления, показващи намерението му да причини вреда. Имаше мотив. И макар Дани Трибоу винаги да бе предпазлив за изхода на случаите, които разследваше, за този беше толкова сигурен, както никога преди.
И затова опита за последен път:
— Ако приемете убийство от втора степен, ще предложа петнайсет години — каза той.
— Няма начин — отвърна Хартман, надсмивайки се на абсурдността на предложението. — Явно не чухте какво каза моят адвокат — никаква присъда, свързана със затвор. Ще платя глоба. Ще си платя предостатъчно проклетата глоба. Ще върша общественополезен труд. Но не и затвор.
Даниъл Трибоу беше дребен мъж, хладнокръвен и любезен. Папийонка и тиранти биха му прилягали най-добре.
— Сър — каза той, обръщайки се направо към Хартман, — надявам се разбирате, че завеждам срещу вас дело за предумишлено убийство. В този щат това е престъпление с особена тежест и означава, че мога да настоявам за смъртно наказание.
— Това, което аз пък разбирам — отвърта Хартман, — е че няма особен смисъл да продължавам тази седянка. Очакват ме за работен обяд и, ако ме питате, по-добре е вие, момчета и момичета, да си назубрите закончетата, защото ако мислите, че имате някакъв шанс да ме осъдите, трябва добре да ги знаете.
— Щом така искате, сър. — Трибоу се изправи и стисна ръката на адвоката, но не и на заподозрения.
Адел Виамонт хвърли поглед последователно към адвоката и клиента му, сякаш бяха чиновници, които я бяха излъгали с рестото, и остана седнала, видимо борейки се да се въздържи да изрече това, което чувстваше в момента.
След като двамата мъже излязоха от кабинета, Трибоу отново се върна на стола си и се завъртя, за да погледне през прозореца към хълмистия пейзаж на предградията — яркозелен в цветовете на настъпващото лято. Започна да си играе разсеяно с единственото произведение на изкуството в стаята: бебешки мобилен телефон с картинки на герои от „Мечо Пух“, закрепен с вакуумна лепенка към горния край на олющения му шкаф за документи. Беше на сина му. Е, някога беше, когато момчето, вече десетгодишно, беше бебе. Когато Дани-младши загуби интерес към телефона, на баща му не му даде сърце да го изхвърли и го донесе тук, в кабинета си. Съпругата му смяташе, че това е едно от онези глупави неща, които мъжът ѝ вършеше понякога, като злощастните му уж забавни „номера“ и маскирането за тържествата на сина им. Трибоу така и не ѝ призна, че иска играчката да е при него поради една-единствена причина: за да му напомня за семейството през дългите седмици, в които се подготвяше за разследване или разследваше дела. Защото тогава му се струваше, че единственото семейство, което има, се състои от съдии, съдебни заседатели, детективи и всякакви други колеги.