— Предлагам му десет години срещу вероятността да го осъдят за убийство от особено тежък характер — каза той замислено, — а той ми разправя, че щял да се пробва! Не го проумявам.
Виамонт поклати глава.
— Не. Не му излизат сметките. Би могъл да излезе след седем години. Но ако загуби по делото за престъпление с особена тежест, а това е твърде вероятно, ще го приспят много бързо.
— Ще кажете ли какъв е отговорът? — чу се мъжки глас откъм вратата.
— Разбира се. — Трибоу се завъртя в стола си и покани с кимване Ричард Мойър, старши окръжен детектив, да влиза. — Само че какъв е точно въпросът?
Мойър поздрави с махване Виамонт и Ву, седна на един от свободните столове и широко се прозина.
— Е, Дик, нима вече се отегчи от нас?
— Уморен съм. Твърде много гадни типове има навън. Както и да е, дочух за какво си говорите — за Хартман. Знам защо няма да приеме споразумението.
— Защо?
— Хартман не може да отиде в „Стафорд“.
По лицата на присъстващите пробяга усмивка. „Стафорд“ беше главният щатски затвор, през който бяха минали цял куп възпитаници на Школата по наказателно право на Дани Трибоу.
— Че на кого му се ходи в затвора? — попита Виамонт.
— Не, не. Тук не става въпрос за желание, а за възможност. Той не може, защото там вече го очакват — подострят дръжките на лъжиците и дялкат оръжия от парчета стъкло.
Мойър обясни, че двама от босовете на организираната престъпност, които Хартман беше издънил, в момента се намират в „Стафорд“.
— Говори се, че Хартман няма да оцелее и седмица вътре — завърши той.
Ето защо бе убил жертвата в това дело — Хосе Валдес. Бедният човечец бе единственият свидетел срещу Хартман в дело за изнудване и ако Хартман беше осъден, щеше да остане в „Стафорд“ най-малко за шест месеца и да бъде убит от бившите си приятели. А това обясняваше хладнокръвното убийство на Валдес.
За това как щяха да посрещнат Хартман в затвора Трибоу не се интересуваше — прокурорът вярваше, че има една простичка задача в живота: да пази сигурността на окръга и с това значително се различаваше от много други свои колеги. Защото те често приемаха твърде лично извършените престъпления и ги преследваха, изпълнени с мъст и ярост. За Дани Трибоу задачата на прокурора не беше да воюва, а да се грижи окръгът му да е сигурен и безопасен. Беше работил с конгресмени и със съдилища за прокарването на закони, които улесняваха издаването на ограничителна заповед срещу съпрузи, които малтретират партньорките си, както и в полза на закони за задължителна присъда за углавно престъпление при трикратно нарушение на закона, за всички, които носят оръжие в близост до училища и църкви и за шофьори, които след употреба на алкохол са отнели човешки живот.
Залавянето на Рей Хартман не беше нищо повече от поредната тухла в стената на закона и реда, на които Трибоу беше изцяло отдаден.
Но присъдата на точно този човек беше много важна. В различни етапи от живота си Хартман беше подлаган на терапия по препоръка на съда и макар винаги да се бе измъквал с диагноза за вменяемост, лекарите бяха заключили, че е близо до състоянието на социопат, тоест индивид, за когото човешкият живот е лишен от стойност. А това със сигурност се отразяваше на начина му на действие. Той беше насилник и бандит от ниско ниво: продаваше свидетелства за американско поданство и впоследствие изнудваше имигранти като Хосе Валдес. Поради тази причина Хартман беше в състояние да застави или убие всеки, който заплашваше да свидетелства срещу него. Никой не беше в безопасност.
— Хартман има пари в Европа — каза Трибоу на ченгето. — Между другото, кой го наблюдава, за да сме сигурни, че няма да се отправи към плажа?
Преди този разговор заподозреният беше освободен срещу гаранция от два милиона долара. Но Трибоу си спомни самоуверения поглед на убиеца, както и думите му „Ще загубите“. В този момент се зачуди дали Хартман не беше изпратил подсъзнателно послание, че възнамерява наказанието му да остане с платената вече гаранция.