Докато си вземаше от курабийките, с които жената на Трибоу беше изпратила съпруга си на работа, детектив Мойър каза:
— Не бива да се тревожим. Хартман си има такива бавачки, че не е за вярване. Две, на пълен работен ден. Само да пресече границата на окръга или да отиде на някое летище и бум, ще се оборудва с белезници. Тези с овесените ядки са ми любими. Ще ми дадеш ли рецептата? — Той отново се прозина.
— Ти не готвиш — отбеляза Трибоу. — Какво ще кажеш Кони да ти приготви една кутия? Така няма да се мъчиш.
— Идеята ти не е лоша.
Ченгето стана и бавно напусна кабинета — трябваше да търси престъпници, които да арестува или пък да намери време, за да поспи.
Чък придружи Виамонт до нейния кабинет, където двамата щяха да прекарат вечерта в подготовка на въпроси за предварителния разпит, както и избора на съдебни заседатели.
Самият Трибоу се зае с обвинителния акт и продължи да планира развоя на процеса. Внимателно бе изучил фактите около убийството на Валдес и реши да повдигне три обвинения срещу Хартман. Гръбнакът на случая — присъдата, която Трибоу желаеше най-силно, беше убийство от първа степен. Това означаваше предумишлено убийство и ако признаеха Хартмат за виновен, то той можеше да получи смъртна присъда — наказание, което Трибоу възнамеряваше да препоръча на съда. Но този случай беше трудно доказуем. Щатът трябваше да установи вън от всякакво основателно съмнение, че Хартман е планирал предварително убийството на Валдес, издирил го е и го е убил при обстоятелства, които не показват пристъп на гняв или емоционална нестабилност.
Но имаше още няколко обвинения, включени в обвинителния акт: убийство от втора степен и непредумишлено убийство. Това бяха резерви — така наречените второстепенни обвинения и се доказваха по-лесно от убийството от първа степен. Ако съдебните заседатели например вземеха решение, че Хартман не е планирал предварително убийството, а импулсивно е решил да убие Валдес, все още можеха да го осъдят за убийство от втора степен. За такова престъпление Хартман можеше да получи доживотен затвор, но не и смъртна присъда.
Като резерв прокурор Трибоу включи и обвинението в непредумишлено убийство. При това положение трябваше да докаже единствено, че Хартман е убил Валдес или в състояние на крайна непредпазливост, или под влиянието на силен афект. Това престъпление щеше да се докаже най-лесно и на основата на тези факти съдебните заседатели несъмнено щяха да го осъдят.
През този уикенд тримата обвинители подготвиха и въпросите, които трябваше да зададат на съдебните заседатели, а през следващата седмица се изправиха срещу впечатляващия отбор от юристи на Хартман по време на предварителния разпит. Най-накрая в петък съдебните заседатели бяха призовани, а Трибоу, Ву и Виамонт се завърнаха в кантората, за да посветят почивните дни на подготовката на свидетелите, уликите и веществените доказателства.
Всеки път, когато се чувстваше уморен, всеки път, когато му се искаше да спре, да се върне у дома и да си поиграе с Дани-младши или просто да седи и да пие кафе със съпругата си, прокурор Трибоу си представяше съпругата на Хосе Валдес и си даваше сметка, че тя никога повече нямаше да може да прекара нито миг отново със съпруга си. Тази мисъл не му даваше мира, както и арогантния поглед на Рей Хартман.
Този път ще загубите…
Дани Трибоу преставаше да мечтае и се връщаше към делото.
Докато учеше в правния колеж, Трибоу се бе надявал на шанса да практикува професията си в готическа съдебна зала, изпълнена с портрети на непреклонни възрастни съдии, ламперия от тъмно дърво и мирис на мрачна справедливост.
Мястото, където упражняваше занаята си обаче, беше ярко осветена зала с нисък таван, препълнена с мебели от светла дървесина, бежови завеси, грозен зелен линолеум и приличаше повече на гимназиална класна стая, отколкото на съдебна зала.
На сутринта на процеса, точно в девет часа, прокурор Трибоу зае мястото си, а от двете му страни застанаха Адел Виамонт — облечена с най-тъмния си костюм, най-бялата си блуза и най-твърдото изражение на лицето си — и Чък Ву, който подготвяше за работа очукания си лаптоп. Около тях бяха подредени стотици документи, веществени доказателства и правни справочници.
От другата страна на пътеката Рей Хартман седеше на своето място. Заобикаляха го четирима скъпоплатени партньори от правната фирма, която беше наел, двама съдружници и цели четири лаптопа.
Неравното съотношение на силите обаче не тревожеше Трибоу ни най-малко. Той вярваше, че е дошъл на този свят, за да въздава справедливост спрямо хората, които вършеха незаконни деяния. Да, някои от тях винаги щяха да бъдат по-богати и щяха да разполагат с по-добри възможности, но такива бяха правилата на играта и Трибоу, като всеки успешен прокурор, ги приемаше. Само слабите и некомпетентни областни прокурори хленчеха срещу несправедливостта на системата.