Но щом адвокатът на Хартман започна да разпитва първия си свидетел — портиера в сградата на Хартман, Трибоу почувства как безпокойството пропълзява в него.
— Случайно да сте виждал подсъдимия в неделя сутринта на тринайсети март?
— Да, сър.
— А случайно да сте забелязал дали носи оръжие?
— Носеше.
„Защо му задава такива въпроси?“, запита се Трибоу. Това само щеше да подкрепи щатското обвинение. Той хвърли поглед към Виамонт, която поклати глава.
— А забелязахте ли го предишния ден?
— Да, сър.
Аха. Трибоу се досети накъде върви защитата.
— Носеше ли оръжие тогава?
— Да. Беше се набъркал в някакви неприятности с бандите във вътрешността на града — опитваше се да открие младежки център, а бандите не бяха съгласни. Често го заплашваха.
Младежки център? Трибоу и Ву си размениха многозначителни погледи. Единственият интерес, който можеше да преследва Хартман с откриването на младежки център, бе място, където да продава наркотици.
— Колко често носеше оръжие у себе си?
— Всеки ден, господине. През всичките три години, откакто работя там.
Никой не би обръщал внимание на нещо всеки ден в продължение на три години. Лъжеше. Хартман беше обработил портиера.
— Имаме проблем, шефе — прошепна Ву.
Имаше предвид следното: ако съдебните заседатели повярваха, че Хартман абсолютно винаги е носел оръжие, този факт щеше да подкопае твърдението на Трибоу, че е взел оръжието със себе си само онзи път — в деня на убийството — с цел да убие Валдес. Поради тази причина съдебните заседатели можеха да заключат, че Хартман не е планирал убийството, което щеше да елиминира елемента на умисъл в случая, а по този начин и обвинението за убийство от първа степен.
Но ако показанията на портиера застрашаваха делото за убийство от първа степен, то със следващия свидетел — мъж, облечен в скъп делови костюм, рискуваха напълно да го разрушат.
— Сър, не познавате подсъдимия, нали?
— Не. Никога не съм имал нищо общо с него. Никога не съм го виждал.
— Никога не ви е давал нищо, не ви е предлагал пари или някакви други облаги?
— Не, сър.
„Лъже“, инстинктивно си помисли Трибоу. Свидетелят произнасяше репликите си като посредствен актьор в треторазредна пиеса.
— Чухте ли свидетелят на обвинението да казва, че ще „хване“ жертвата и ще се погрижи за всичките му проблеми.
— Да, сър.
— Бяхте близо до подсъдимия и до този свидетел, когато се предполага, че се е провел този разговор, така ли е?
— Да, сър.
— Къде се случи това?
— В ресторант „Сибела“ на булевард „Уошингтън“, сър.
— Разговорът същият ли беше, както го описа свидетелят?
— Не. Сигурен съм, че свидетелят на обвинението не е разбрал правилно. Вижте, аз седях на съседната маса и чух господин Хартман да казва: „Ще хвана Валдес да се заеме с някои от проблемите ми в латиноамериканската общност.“ Предполагам, че свидетелят не е чул добре или нещо подобно.
— Разбирам — обобщи адвокатът с обигран глас. — Той е възнамерявал да хване Валдес, за да се погрижи за някакви проблеми?
— Да, сър. След това Хартман каза: „Хосе Валдес е добър човек и аз го уважавам. Иска ми се да обясни на общността, че съм загрижен за благополучието им“.
Чък Ву изрече безмълвно проклятие.
Адвокатът се съсредоточи върху последните думи на свидетеля.
— Значи господин Хартман е бил загрижен за благополучието на латиноамериканската общност?
— Да, много. Господин Хартман наистина беше много търпелив с него. Макар че Валдес започна да разпространява всички онези слухове, нали знаете.
— Какви слухове? — попита адвокатът.
— За господин Хартман и съпругата на Валдес.
Зад гърба си Трибоу чу как вдовицата на жертвата ахна от смайване.
— Какви точно бяха тези слухове?
— Валдес си беше наумил, че господин Хартман се среща с жена му. Знам, че не беше така, но Валдес беше убеден. Той си беше малко… нали се сещате… чалнат. Смяташе, че повечето мъже, нали разбирате, се срещат с жена му.
— Възразявам — отсече Трибоу.
— Нека перифразирам. Какво ви е казвал господин Валдес за господин Хартман и съпругата си?
— Каза, че Хартман ще си получи заслуженото заради тази връзка — искам да кажа, предполагаемата връзка.
— Възразявам — извика отново Трибоу.
— Отхвърля се заради показания, основани на слухове — произнесе се съдията. — Възражението се приема.
Трибоу хвърли поглед към вдовицата на Валдес, която невярващо клатеше глава. По бузите ѝ се стичаха сълзи.