— Истина е, че имам много неприятности. Но това е защото се опитвам да подпомогна бизнеса на хората от малцинствата. Поради необясними за мен причини полицията, градската и щатската управа спъват всяко мое действие в тази посока. И ето го резултатът — накрая нараних един от онези хора, на които се опитвах да помогна. — Той заби печално поглед в пода.
Въздишката на Адел Виамонт се чу из цялата заседателна зала и принуди съдията да ѝ отправи гневен поглед.
Адвокатът благодари на Хартман и се обърна към Трибоу:
— Свидетелят е ваш.
— Какво ще правим, шефе? — прошепна Ву.
Трибоу погледна към екипа си. И Ву, и Адел бяха работили неуморно по това дело, затова разбираше тяхното разочарование. След това погледна назад към Кармен Валдес, чийто живот беше преобърнат по такъв ужасен начин от мъжа, който седеше на свидетелското място, съзерцавайки кротко обвинителите и хората в залата.
Трибоу придърпа по-близо до себе си лаптопа на Чък Ву и прехвърли бележките, които си бе водил младият мъж по време на процеса. Известно време чете, след което бавно се изправи и се приближи до Хартман.
С любезния тон, който беше негова запазена марка, той попита:
— Господин Хартман, само едно нещо ми е любопитно.
— Да, сър? — попита убиецът също толкова любезно. Беше обучен добре от адвокатите си, които несъмнено му бяха подчертали в никакъв случай да не дава израз на тревога или гняв на свидетелското място.
— Играта, която взехте за сина на господин Валдес.
Очите на Хартман трепнаха.
— Да? Какво за нея?
— Каква беше?
— Едно от онези малки видео игри. „Геймбой“.
— Беше ли скъпа?
Последва усмивка, издаваща любопитство.
— Да, доста скъпа. Но исках да направя нещо хубаво за Хосе и за детето му. Чувствах се зле, задето баща му е толкова луд…
— Отговорете на въпроса — прекъсна го Трибоу.
— Струваше около петдесет-шестдесет долара.
— Откъде я купихте?
— От един магазин за играчки в търговския център. Не помня името му.
Трибоу се считаше за доста добър детектор на лъжата и веднага разбра, че в момента Хартман се цели в тъмното — вероятно беше видял някаква реклама за „Геймбой“ тази сутрин. Но се усъмни, че съдебните заседатели ще са на същото мнение. За тях Хартман оказваше съдействие и любезно отговаряше на странните въпроси на прокурора.
— Какво представлява тази игра?
— Възразявам — извика адвокатът. — Каква е връзката със следствието?
— Ваша чест — каза Трибоу, — опитвам се да установя отношението между подсъдимия и жертвата.
— Продължете, господин Трибоу, но не мисля, че е необходимо да знаем в каква опаковка е била играчката.
— Всъщност, сър, тъкмо възнамерявах да задам този въпрос.
— Е, недейте.
— Добре, няма. А сега, господин Хартман, какво точно правеше тази игра?
— Не знам — стреляш по космически кораби или нещо такова.
— Играхте ли с нея, преди да я дадете на господин Валдес?
С ъгълчето на едното си око видя как Виамонт и Ву си размениха разтревожени погледи, питайки се какво, по дяволите, си беше наумил техният шеф.
— Не — отговори Хартман. За първи път откакто беше застанал на свидетелското място той изглеждаше изнервен. — Не си падам по игрите. Както и да е, беше подарък. Нямаше да го разопаковам, преди да го дам на момчето.
Трибоу кимна, повдигайки вежда и продължи разпита.
— На сутринта, в деня, когато беше застрелян Хосе Валдес, носехте ли тази игра със себе си, когато излязохте от дома си?
— Да, сър.
— В торбичка ли беше?
Хартман се замисли.
— Да, но я сложих в джоба си. Не беше толкова голяма.
— Значи ръцете ви са били свободни?
— Предполагам. Вероятно.
— И кога излязохте от дома си?
— Някъде към единайсет без двайсет. Службата беше в единайсет.
— В коя църква? — попита Трибоу.
— В „Свети Антъни“.
— И отидохте направо там? С играта в джоба си?
— Да, точно така.
— И играта беше с вас в църквата?
— Да.
— Но никой не я е видял, защото е била в джоба ви.
— Предполагам, че е било така — отвърна той все още любезно, без да дава израз на тревогата си.
— И когато си тръгнахте от църквата, сте вървели по улица „Мейпъл“ към „Старбъкс“ в компанията на предишния свидетел, господин Кристос Абрего?
— Да, точно така.
— И играта все още е била в джоба ви?
— Не.
— Не е ли?
— Не. Тогава я извадих и я носех в торбичката.
Трибоу се извъртя, за да се изправи лице в лице с него и попита с пронизителен глас: