— Не е ли истина, че играта всъщност не е била у вас в църквата?
— Не — каза Хартман, премигвайки от изненада, но с все същия равен и нисък глас. — Това изобщо не е вярно. През целия ден играта беше с мен. Докато не ме нападна Валдес.
— Не е ли истина, че сте си тръгнал от църквата, върнал сте се у дома, взел сте играта и сте продължил с колата си към „Старбъкс“?
— Не, нямаше да ми стигне времето да се прибера у дома след църквата и да взема играта. Службата свърши на обяд. Отидох в „Старбъкс“ след около десет минути. Казах ви, къщата ми е само на двайсет минути път от църквата. Може да проверите в картата. Отидох направо от „Свети Антъни“ в „Старбъкс“.
Трибоу отмести поглед от Хартман към лицата на съдебните заседатели. След това погледна към вдовицата на предния ред, която тихо плачеше. Видя озадачените лица на двамата си колеги. Видя как присъстващите се споглеждаха — всички очакваха той да стовари някаква гениална бомба, с която да издърпа килимчето изпод показанията на Хартман и да го изобличи като лъжец и убиец, какъвто всъщност беше.
Трибоу си пое дълбоко въздух и каза:
— Нямам повече въпроси, Ваша чест.
За миг настъпи тишина. Дори съдията се намръщи и като че ли искаше да попита дали прокурорът е сигурен, че иска да направи точно това. Но се задоволи само да попита адвоката от защитата:
— Разполагате ли с други свидетели?
— Не, сър. Защитата се оттегля.
Единствената причина за съществуването на съдебните заседатели е, че хората лъжат. Ако всички казваха истината, съдията можеше просто да попита заподозрения Реймънд К. Хартман дали е планирал и извършил убийството на Хосе Валдес и той да отговори с „да“ или „не“. Това щеше да бъде всичко.
Но хората, разбира се, не казват истината, затова съдебната система разчита на съдебните заседатели да наблюдават очите и устните, ръцете и позите на свидетелите, да слушат внимателно фактите и да отсъдят кое е истина и кое не.
Съдебните заседатели по делото Щатът срещу Хартман отсъстваха само два часа — време, през което Трибоу и неговите помощници се укриха в ресторантчето в сградата срещу съда. На масата цареше непривична тишина. Част от нея можеше да се отдаде на неловкото чувство, ако не и срам от необяснимата поредица от въпроси на Трибоу за детската игра, която Хартман беше купил за сина на жертвата. По всяка вероятност и двамата си мислеха, че дори опитните прокурори понякога се объркваха и се дънеха и че бе добре, че тази издънка стана по време на дело, което явно не можеше да бъде спечелено.
Когато се излегна в грозноватия оранжев стол от плексиглас, очите на прокурор Дани Трибоу бяха затворени. В съзнанието му отново изплува хладнокръвното и арогантно поведение на Хартман и твърденията на свидетелите, че не са били заплашвани или подкупвани от заподозрения. Трибоу не беше сигурен само в едно — дали свидетелите лъжеха, защото са били заплашени или пък защото им е било платено. Все пак трябваше да признае, че думите им звучаха твърде правдоподобно. Можеше да се предположи, че същото се отнасяше и за съдебните заседатели. Но Трибоу хранеше огромен респект към съдебната система и към съдебните заседатели като цяло и затова реши, че точно в този момент, седнали в малката конферентна зала зад съда, те спокойно можеха да стигат до заключението, че Хартман е излъгал и е принудил свидетелите също да излъжат.
И че е виновен по убийство от първа степен.
Но когато отвори очи и огледа лицата на Адел Виамонт и Чък Ву, по обезсърченото им изражение разбра, че съществува и друга възможност — справедливостта в този процес да не възтържествува.
— Добре — каза Виамонт, — няма да спечелим по предумишлено убийство. Но да не забравяме, че разполагаме с още две възможности. Дори присъда в непредумишлено убийство е добър изход.
„Трябва ли?“, помисли си Трибоу. Не смяташе, че подобна дума някога изобщо е могла да се приложи спрямо решението на съдебните заседатели, защото защитата беше представила случаят като смърт поради злополука.
— Да не забравяме и чудесата — каза Ву с младежки ентусиазъм.
В този миг мобилният телефон на Трибоу иззвъня. Беше разсилният с новината, че съдът отново се свиква.
— Съдебните заседатели са взели доста бързо решението си — отбеляза Ву. — Това добро ли е или лошо?
Трибоу допи кафето си.
— Да вървим и ще разберем.
— Дами и господа съдебни заседатели, достигнахте ли до решение за присъда?
— Да, Ваша чест.
Старши съдебният заседател, мъж на средна възраст с карирана риза и тъмен памучен панталон, подаде лист хартия на пристава, който го връчи на съдията.