Подобно отношение към адвокат беше недопустимо, но в този момент той не му обърна внимание.
— Клиентът ми беше оправдан по всички обвинения, господа.
— Всъщност не по всички обвинения — каза Трибоу. — Имаше едно, което не повдигнах срещу него. Параграф осемнайсет, точка три едно.
— Какво, по дяволите, е това? — изрева Хартман.
Адвокатът му поклати глава.
— Не знам.
— Не си адвокат, а един никаквец! Как така не знаеш?
— Това е закон, според който носенето на оръжие в обсег от сто метра от сградата на училище е углавно престъпление — каза Трибоу. — Това важи и за неделните училища. — После добави със скромна усмивка: — Самият аз сътрудничих на щатското законодателство за прокарването на този параграф.
— О, не — промърмори адвокатът от защитата.
Хартман се намръщи и каза заплашително:
— Не може да го направите. Твърде късно е. Процесът приключи.
— Може, Рей — каза адвокатът. — Това е различно обвинение.
— Не може да го докаже — изсъска Хартман. — Никой не е видял да съм с оръжие. Нямаше никакви свидетели.
— В интерес на истината трябва да отбележа, че има един свидетел. А него не можете да подкупите или да го заплашите.
— Кой е той?
— Вие самият.
Трибоу отиде до компютъра, на който Чък Ву бе записал голяма част от показанията и зачете:
— „Не, нямаше да ми стигне времето да се прибера у дома след църква и да взема играта. Службата свърши на обяд. Отидох в «Старбъкс» след около десет минути. Казах ви, къщата ми е само на двайсет минути път от църквата. Може да проверите. Отидох направо от «Свети Антъни» в «Старбъкс».“
— Какво общо има всичко това? Какво общо има проклетата игра?
— Играта не е от значение — обясни Трибоу. — Същественото е, че казахте, че не сте имал време да се отбиете вкъщи между напускането на църквата и пристигането ви в „Старбъкс“. Това означава, че оръжието трябва да е било у вас в църквата. А тя е непосредствено до неделното училище. — Прокурорът обобщи: — Признахте под клетва, че сте нарушил параграф осемнайсет, точка три едно. Записът на този компютър ще се използва като веществено доказателство при следващия процес. А това на практика означава автоматично постановяване за виновен.
— Добре, добре — каза Хартман. — Ще си платя глобата. Трябва да се разкарам от тук. Ще платя веднага.
Трибоу погледна към адвоката от защитата.
— Няма ли да му кажете останалата част от параграф осемнайсет, точка три едно?
Адвокатът поклати глава.
— Това е углавно престъпление с ефективен срок на излежаване, Рей.
— Какво, по дяволите, е това?
— Наказва се със задължително излежаване на присъдата. Минимум шест месеца, максимум пет години.
— Какво? — в очите на убиеца блесна ужас. — Но аз не мога да отида в затвора. — Той се обърна към адвоката си и го сграбчи за ръката. — Казах ти го. Там ще ме убият. Не мога! Направи нещо! Изработи си проклетия хонорар, мързеливо копеле такова!
Адвокатът отблъсна ръката му.
— Знаеш ли какво, Рей? Защо не разкажеш историята си на новия си адвокат. А аз ще си потърся клиенти от по-висока класа. — Мъжът се обърна и излезе през въртящата се врата.
— Чакай!
Детективът и още двама полицаи отведоха Хартман, който крещеше в знак на негодувание.
След няколко поздравления от страна на полицаите и зрителите в залата, Трибоу и екипът му се върнаха на прокурорското място и започнаха да подреждат документите, няколкото томчета юридическа литература и компютрите. Трябваше да се опакова огромен масив от материали. Правото в крайна сметка не е нищо повече от думи.
— Шефе, беше много ловко изпипано — каза Чък Ву. Явно беше възхитен от случилото се. — Накара го да се съсредоточи изцяло върху видеоиграта и така забрави за оръжието.
— В един момент сметнахме, че си превъртял — допълни Виамонт.
— Но нямаше да ти кажем нищо — каза Ву.
— Хайде да вървим да празнуваме — подкани ги Виамонт.
Трибоу отказа. Искаше да се прибере при жена си и детето. През последните няколко дни се беше отдал напълно на работата си и желанието му да бъде заедно с тях бе по-силно от това да полее победата. Затова привърши с опаковането на документите по делото и се приготви да напусне залата.
— Благодаря ви — чу се женски глас.
Трибоу се обърна и видя вдовицата на Хосе Валдес. Беше застанала пред него. Той кимна. Жената като че ли се помъчи да каже още нещо, но само стисна ръката на прокурора и заедно с друга, по-възрастна жена излезе от празната съдебна зала.
„Предполагам, че такива хора… много лоши хора… не играят по правилата. И тогава няма какво да направите. Понякога се знае, че те ще спечелят…“