Селито беше работил с Линкълн Райм години наред и умееше ловко да парира раздразнителността на криминалиста. Затова не обърна никакво внимание на забележката и продължи.
— Взела си няколко почивни дни, за да подготви къщата за празниците. Рейчъл ми каза, че двете с дъщеря ѝ имат някакви недоразумения — нали се сещаш, изживяват тежък период, и двете. Но Сюзън наистина се старае. Нейното желание е да направи голямо тържество за Коледа. Както и да е. Карли живее в апартамент в Гринуич Вилидж. Снощи казала на майка си, че ще дойде тази сутрин, ще остави някои неща, а след това ще отиде у приятеля си. Сюзън се съгласила — било чудесно, щели да пият кафе. Но когато Карли пристигнала, Сюзън не била в къщата. И нейната…
— Кола все още е в гаража.
— Именно. Така че Карли изчакала известно време. Сюзън не се върнала. Обадила се на момчетата от местния участък, но те я уверили, че не могат да приемат подобен сигнал, преди да минат поне двайсет и четири часа. Затова Карли се сетила за мен — аз съм единственото ченге, което познава, и звъннала на Рейчъл.
— Не можем да правим добрини на всеки само защото са празници — подхвърли Линкълн Райм.
— Нека да направим на хлапето един коледен подарък, Линк. Задай някой и друг въпрос, хвърли един поглед около къщата.
Изражението на Райм беше мрачно, но всъщност беше заинтригуван. Как само мразеше скуката… И, да, често беше в лошо настроение по празниците — защото неизменно настъпваше затишие откъм онези стимулиращи случаи, за които Нюйоркското полицейско управление или ФБР биха го наели като съдебен специалист или „криминалист“, както се наричаше на професионален жаргон.
— Затова… Карли е разстроена. Нали разбираш.
Райм сви рамене — един от малкото жестове, които му бяха разрешени, след като преди години злополука на едно местопрестъпление го остави с парализирани крайници.
Райм постави единствения си подвижен пръст върху сензорния бутон и насочи стола си така, че да застане с лице към Селито.
— Майка ѝ сигурно вече си е у дома. Но ако наистина искаш, нека се обадим на момичето. Така ще се сдобия с някои факти. Нищо не пречи, нали?
— Това е страхотно, Линк. Изчакай.
Едрият детектив отиде до вратата и я отвори.
Какво беше това?
В стаята влезе тийнейджърка, която се огледа срамежливо наоколо.
— О, господин Райм, здравейте. Аз съм Карли Томпсън. Много съм ви благодарна, че ми отделихте време — каза тя.
— А, чакала си отвън — отвърна Райм и отправи язвителен поглед към детектива. — Ако моят приятел Лон беше споделил този факт с мен, щях да те поканя на чаша чай.
— Всичко е наред. Няма нищо.
Развеселен, Селито повдигна вежди и дръпна един стол за момичето.
Тя имаше дълга руса коса и спортна фигура, а гримът по кръглото ѝ лице бе оскъден. Беше облечена като типична мадама от MTV — клоширани дънки, черно яке и ботуши с висока платформа. За Райм обаче най-забележителното нещо у нея беше изражението ѝ: Карли не показа каквато и да било реакция спрямо неговия недъг. Някои хора загубваха ума и дума, други изсипваха порой от безсмислици, трети втренчваха очи в неговите и се държаха като обезумели — сякаш ако хвърлеха поглед към тялото му, това щеше да е най-голямата издънка на хилядолетието. Всяка от тези реакции дразнеше Линкълн Райм по свой собствен начин.
Карли се усмихна.
— Харесва ми украсата — каза тя.
— Моля?
— Гирляндата на облегалката на стола ви.
Райм извърна глава, но не успя да види нищо.
— Там има гирлянда? — попита той Селито.
— Да, не знаеше ли? И червена панделка.
— Господи! Това трябва да е дело на помощника ми — измърмори ядосано Райм. — Но съвсем скоро може да стане бивш помощник, ако се опита да направи още нещо подобно.
— Не бих безпокоила господин Селито, нито пък вас, ако… — прекъсна го Карли. — Не бих безпокоила никого, но е толкова странно мама да изчезне ей така. Никога не го е правила.
— В деветдесет и девет процента от случаите всичко се дължи на някакво недоразумение — отбеляза Райм. — Затова нека да изключим думата „престъпление“. Все пак са изминали само четири часа, нали? — Той отново хвърли поглед към Селито. — За мен това все още не с „случай“.
— Не и когато се отнася за мама — уверено каза момичето. — Ако не друго, на нея може да се разчита.
— Хм. — Райм притвори очи и изстреля първия си въпрос:
— Кога разговаря с нея за последен път?
— Около осем часа снощи, струва ми се. Щеше да прави тържество на следващия ден и затова съставихме план. Аз трябваше да се отбия тази сутрин, а тя да ми даде списък за пазаруване и пари. Двамата с Джейк, приятеля ми, щяхме да отидем да напазаруваме и да се помотаем.