— Да вървим, Карли. Съвсем скоро ще разберем.
Когато стигнаха до вратата, Сакс спря.
— Направи ми една услуга — каза тя на момичето.
— Разбира се.
— Вземи назаем някое от якетата на майка си. Само като те гледам, ме побиват тръпки.
— Слезе долу до трезора си и след това осребри чек — обясни управителката на местния клон на банката пред Сакс и Карли.
— Предполагам, не знаете какво е правила в трезора.
— Не. Служителите нямат право да придружават клиентите до сейфовете им.
— А онзи мъж? Имате ли представа кой беше той?
— Не.
— Как изглеждаше? — попита Сакс.
— Едър. Метър и осемдесет и пет, метър и деветдесет.
Оплешивяващ. Много-много не се усмихваше.
Сакс погледна за миг Карл и, която поклати глава.
— Никога не съм я виждала с такъв мъж.
Откриха касиерката, осребрила чека, но Сюзън не беше казала или показала нищо обезпокояващо.
— На каква стойност беше чекът? — попита Сакс.
Управителката се поколеба, вероятно от съображения за поверителност, но Карли каза:
— Моля ви, тревожим се за нея.
Жената кимна към касиерката.
— Хиляда.
Сакс се отдръпна встрани, позвъни на Райм от мобилния си телефон и бързо му обясни какво се беше случило в банката.
— Тази история започва да ме тревожи, Сакс. Хиляда долара не са достатъчно голяма сума за обир или похищение, но не са и никак малко. Възможно е това да са доста пари за онзи тип.
— По-любопитна съм за трезора.
— Добра гледна точка — каза Райм. — Може би тя е притежавала нещо, което той е искал. Но какво? Все пак тя е само делова жена и майка. Не е разследваща репортерка или ченге. И лошото е, че ако случаят е такъв, той е получил каквото е преследвал и тя вече не му е нужна. Мисля, че е време да потърсим съдействието на полицията в Насау… Почакай, в банката ли сте още?
— Да.
— Записът от камерите! Вземи записа…
— О, на касата, разбира се. Но…
— Не, не, не — сряза я Райм. — От паркинга. Всички банки разполагат с видео наблюдение на паркингите. Ако са паркирали там, колата ще се види на записа. А ако имаме късмет, ще научим и регистрационния номер.
Сакс се върна при управителката и тя позвъни на началника на охраната, който изчезна в някакъв кабинет в дъното. След миг ги прикани с жест да влязат и пусна записа.
— Ето! — извика Карли. — Това е тя. И този тип? Вижте, той продължава да я държи… Не я пуска.
— Изглежда доста съмнително, Райм.
— Виждаш ли колата? — попита следователят.
Сакс накара охранителя да спре записа на пауза.
— Каква марка…
— Шевролет „Малибу“ — каза охранителят. — Моделът е от тази година.
Сакс предаде това на Райм и изучавайки екрана, добави:
— Бургундово червено. Последните две числа на регистрационния номер са седемдесет и осем. Предходното вероятно е три или осем, може би и шест. Трудно е да се каже. Табелата е нюйоркска.
— Добре, Сакс. Останалото е работа на полицаите. Лон ще им нареди да сложат локатор. Насау, Съфолк, Уестчестър и петте прилежащи града. Също и Джърси. Това ще бъде приоритетна задача. О, изчакай един момент…
Сакс го чу да говори с някого. Райм се върна на линията.
— Бившият на Сюзън е тръгнал насам. Тревожи се за дъщеря си. Иска да я види.
Сакс предаде това на Карли и лицето на момичето се оживи.
— Няма какво повече да правим тук. Да се връщаме в града — предложи тя.
Амелия Сакс и Карли Томпсън току-що се бяха върнали в лабораторията в градската къща на Райм, когато Антъни Далтън, бащата на Карли, пристигна. Том го въведе и когато видя дъщеря си, мъжът спря рязко и се вторачи в нея.
— Здравей, скъпа.
В очите му се четеше обич и загриженост. Далтън пристъпи към момичето и силно я прегърна.
Беше снажен мъж, наближаващ петдесетте, с хлапашки перчем прошарена коса. Облечен със скиорско яке със сложна кройка — от всички страни се подаваха каишки и закопчалки, той напомни на Райм за колежанските преподаватели, с които понякога делеше подиума, когато изнасяше лекции по криминалистика в колежите по наказателно право.
— Знаят ли нещо? — попита той, явно едва сега осъзнавайки, че Райм е в инвалиден стол. Този факт не го притесни ни най-малко и по това двамата с дъщеря му си приличаха.
Едно на нула за Далтън, отбеляза мислено Райм и обясни точно какво се беше случило и какво знаеха.
Далтън поклати глава.
— Но това не означава, че е била отвлечена — бързо каза той.
— Не, не, съвсем не — отвърна Селито. — Но не изключваме и тази възможност.
— Сещате ли се за някой, който би искал да я нарани? — попита Линкълн Райм.