Притихвайки, Сюзън се зачуди каква беше тази светлина. Може би на умиращите мозъчни клетки? Или пък от пламъците от керосина? Защо пък да не е райското сияние? Сюзън никога не беше вярвала напълно в преселението на душата…
Светлините избледняха, а тътенът в ушите ѝ заглъхна.
Пое си рязко дъх и почувства огромна тежест върху раменете и врата си. Нещо се заби в лицето ѝ. Прониза я остра болка.
Задъхвайки се, тя примижа.
Десетина полицаи, мъже и жени, облечени с онези черни униформи, които беше виждала по телевизията, изпълваха стаята. Върху оръжията им имаше силни прожектори и точно техните лъчи бяха ярката светлина, която беше видяла. Полицаите бяха разбили вратата и бяха хванали Рич Мъсгрейв. При сблъсъка токата на колана му ѝ беше разцепила бузата. Сюзън се вгледа в огромния мъж на земята. Като в просъница видя как полицаите грубо го закопчаха с белезници и го извлякоха през вратата.
В същия миг забеляза как един от полицаите и онази жена детектив, Амелия Сакс, облечена с бронежилетка, насочиха оръжията си към Антъни Далтън.
— Лягай на пода! Веднага! — изръмжа тя.
Шокът върху лицето на бившия ѝ съпруг отстъпи място на искрено негодувание. След това върху лицето му трепна бегла усмивка.
— Хвърлете оръжията! — изкрещя той и поднесе запалката близо до просмукания с керосин диван, само на няколко сантиметра от Сюзън. — Една искра и е мъртва.
Един полицай се спусна към нея.
— Не! — изрева Далтън. — Остави я. — Той приближи запалката още по-близо до нея.
Ченгето замръзна.
— Вие излизате оттук. Искам всички да излязат от стаята освен… теб — обърна се той към Сакс. — Даваш ми оръжието си и излизаме заедно. Или ще изгоря всички живи. Ще го направя. Мамка му, ще го направя!
Червенокосата полицайка не обърна внимание на думите му.
— Веднага хвърли запалката, Далтън! И лягай по очи на земята! Веднага! Ще стрелям!
— Не, няма да го направиш. Искрата от изстрела ти ще вдигне всичко във въздуха. Цялото място ще се подпали.
Амелия Сакс само поклати глава и наведе пистолета си към пода.
— Прав е — каза тя, хвърли поглед около себе си, грабна възглавничка от един стар люлеещ се стол и я постави пред дулото на оръжието си.
Идеята беше добра, защото когато Сакс стреля през възглавницата, не се получи искра, а трите изстрела проснаха бившия съпруг на Сюзан върху камината.
Ванът, пригоден за хора с физически увреждания, беше паркиран до бордюра, а инвалидният стол „Сторм Ароу“, вече лишен от украсата от панделки и смърчови клонки, бе свален на нивото на земята. Линкълн Райм, плътно загърнат в непромокаема шуба, която Том настоя да облече, въпреки възраженията на криминалиста, че не е необходимо при положение, че ще остане в колата, огледа с любопитство дома на Сюзън.
Когато пристигнаха, на Том му хрумна, че ще е добре Райм да вземе глътка свеж въздух. Да, първоначално той мърмореше, но после се примири да го свалят с платформата на земята. Рядко излизаше, когато беше студено — дори местата, които бяха приспособени за хора с физически увреждания, често бяха труднодостъпни при наличието на сняг и лед. Пък и не беше от привържениците на заниманията на открито, дори и преди злополуката. Сега с изненада установи колко му е приятно да усеща мразовитата свежест върху лицето си, да гледа парата, която се извива от устата му и се разтваря в кристалния въздух, да вдъхва мириса от камините.
Случаят беше почти напълно приключен. Ричард Мъсгрейв беше в ареста в Гардън сити. Пожарникарите бяха обезопасили кабинета в къщата на Сюзън, като отстраниха дивана и почистиха или неутрализираха керосина, с който Далтън се беше опитал да я убие, а тя беше получила разрешение за достъп от медиците. Полицията на Насау беше извършила оглед на местопрестъплението и Сакс в момента разговаряше с двама детективи. Нямаше спор, че беше постъпила правилно, застрелвайки Антъни Далтън, но въпреки това щеше да бъде извършено рутинно следствие. Служителите приключиха разпита, пожелаха ѝ весела Коледа и поеха, скърцайки с обувки върху снега, към вана, където поговориха няколко минути с Райм, а в гласовете им се долавяше нотка на страхопочитание. Известна им беше репутацията на криминалиста и те бяха учудени, че той е тук, на собствената им територия.
След като детективите си тръгнаха, Сюзън и Карли се приближиха към вана. Сюзън все още се движеше сковано и от време на време потръпваше.
— Вие сте господин Райм — каза тя тихо.
— Наричайте ме Линкълн, моля ви.
Сюзън погали нежно ръката на Райм и той спокойно можеше да прочете в очите ѝ всичко онова, което тя искаше да му каже в този момент.