Детективът изправи грубо свещеника на крака и го бутна към един от полицаите.
— Заведи го в стаята за разпити — разпореди той. — Аз ще дойда след десетина минути. Не му сваляй белезниците.
— Да, сър.
— Не можете да направите това! — извика преподобният, докато грубо го отвеждаха. — Допускате голяма грешка.
— Изведи го оттук — подхвърли Силвърмън.
Пийс изгледа детектива с презрение.
— Задник такъв, той можеше да ми види сметката.
От коридора дотича още един от охраната на ареста.
— Проблем ли има, детектив?
— Всичко вече е под контрол. Но провери дали арестът вече е изпразнен. Искам да вкарате този човек там възможно най-бързо! — Той кимна към Пийс.
— Да, сър! — Полицаят се отправи бързо към интеркома до вратата, която водеше към килиите.
Силвърмън отново погледна към коридора и видя как свещеникът и придружаващият го полицай изчезнаха през една от вратите. Ръцете на детектива трепереха.
Господи, размина се на косъм! Хубавото бе, че поне свидетелят е в безопасност. И си запазих работата.
Пак щеше да се наложи да отговаря на хиляди въпроси, разбира се, но…
— Не! — извика някакъв глас зад него.
В коридора отекна тъп звук, като от брадва, която се забива в дърво. Последва го втори звук, съпроводен от острия мирис на изгорял барут.
Детективът рязко се обърна и втренчи поглед в охраняващия полицай, който току-що се беше присъединил към тях. Младият мъж държеше автоматичен пистолет със заглушител и беше застанал над труповете на мъжете, които току-що беше застрелял — Рей Пийс и полицаят, който беше до него.
Силвърмън се пресегна за собствения си пистолет.
Но наемникът на Дойл, облечен в идеална имитация на униформа на охраняващ ареста полицай, насочи пистолета си към детектива и поклати глава. Силвърмън с отчаяние осъзна, че донякъде е бил прав. Хората на Дойл бяха стреляли по тайната квартира, за да разкарат Пийс оттам, но не за да го изпратят в болницата — те знаеха, че полицаите ще го заведат в ареста, където трябваше да бъде в безопасност.
Наемният убиец огледа коридора. Никой от останалите полицаи не беше чул или забелязал убийствата. Мъжът извади с лявата си ръка радиостанция от джоба си, натисна един от бутоните и каза:
— Всичко свърши. Готов съм да ме вземете.
— Добре — прозвуча металическият отговор. — Точно по график. Излез пред участъка — ще те вземем оттам.
— Разбрах. — Той прибра радиостанцията.
Силвърмън отвори уста, за да помоли убиеца да пощади живота му. Но замълча, после се засмя тихо и отчаяно, когато забеляза значката с името и осъзна истината — че съобщението на мъртвия информатор съвсем не е било толкова загадъчно. ТИ просто им казваше да търсят наемник, преоблечен като охраняващ полицай, чието първо име, както току-що Силвърмън прочете на пластмасовата табелка, беше „Лука“.
Що се отнася до главата и стиха — това също беше съвсем просто. Бележката на ТИ означаваше, че убиецът планира да нанесе удар малко след началото на втората смяна, като си даде петнайсет минути, за да открие къде държат затворника.
Точно по график…
Стенният часовник показваше 12:15.
Превод: Тодор Кенов
Пътникът
Понеделникът започна зле.
Както всеки работен ден Чарлз Монроу пътуваше с влака в 08:11 от Гринуич. Докато вадеше телефона от джоба си, за да започне сутрешните си обаждания, Монроу започна да жонглира с куфарчето и кафето си, което беше безнадеждно изстинало и имаше отвратителния вкус на изгоряло.
Телефонът изцвили високо. Звукът го стресна и Монроу разля кафето върху себе си, като получи голяма кафена запетайка върху бежовия си панталон.
— По дяволите — прошепна той, отваряйки капачето. — Ало?
— Скъпи.
Съпругата му. Беше ѝ казал никога да не го търси по мобилния телефон, освен ако не е нещо спешно.
— Какво има? — попита той, триейки яростно петното, сякаш ядът му щеше да го накара да изчезне.
— Слава Богу, че успях да те хвана, Чарли.
Мамка му, имаше ли друг чифт панталони в офиса? Не. Но той знаеше откъде може да намери, а когато осъзна, че жена му започна да плаче, бързо забрави за проблема си.
— Хей, Кат, успокой се. Какво има?
Тази жена постоянно го дразнеше — с непрестанните си доброволни участия в благотворителни акции и училища, с купуването на дрехи за себе си от разпродажби, с непрекъснатото опяване да се прибира вкъщи за вечеря… Но сега беше различно. Защото плачът не беше измежду обичайните ѝ пороци.