— Но не и за въжето, по което се е изкачил? — попита Райм.
— Не. То е от чист найлон. Това е нещо друго. Най-големите производители на кокосови орехи са Малайзия, Индонезия и Африка.
— Тази улика май не сочи право към него, нали? Какво друго имаме?
— Това е всичко.
— Проверете пясъка и пръстта. Изследвайте ги с газовия хроматограф.
Газовият анализ установи наличието на значителни нива на дизелово гориво и солена вода.
— Горивото е специален вид — каза той, докато четеше от екрана на близкия компютър. — Тези параметри, в комбинация със солената вода, означават корабно гориво. Дизеловото гориво в корабите често се замърсява с микроорганизми. Производителите добавят вещество, което да предотврати това.
— Вероятно притежава лодка или живее съвсем близо до пристанище — каза Сакс.
— Или е дошъл с лодка до брега — предположи Райм. Откъм източния бряг плавателните съдове си оставаха най-трудни за откриване. Както и най-сигурни за влизане в страната. Така се избягваха пътните блокади.
— Нека обобщим всичко това. Том! Ще бъдеш ли… Том?
— Да? — Асистентът влезе в стаята.
Също като Сакс и Купър, и той носеше ръкавици, но неговите бяха жълти и с надпис „Плейтекс“.
— Би ли записал всичко, с което разполагаме засега? Райм кимна към бялата дъска. Том си свали ръкавиците и започна да пише под диктовката на шефа си.
> Влакно от кора на кокосов орех.
> Пръст от градината под балкона.
> Тъмни косми, къдрави. Без корен.
> Парче гума, черно, вероятно от подметка на обувка.
> Пръст и пясък със следи от корабно гориво, солена вода.
> Няма отпечатъци от пръсти, ходила̀ или инструменти.
> Мъх със следи от дианабол. Атлет?
> Автоматичен пистолет, 32-и калибър, заглушител, фрагментиращи куршуми.
> Кука за катерене, увита в ленти от стара памучна риза.
> Въже, тип 550, с възли.
Заподозрян:
> Американски гражданин; други паспорти?
> Обучен в Европа.
> Наемник, с връзки в Африка и Средния изток.
> Няма мотив.
> Висок хонорар.
> Неизвестен възложител.
Райм прочете още веднъж списъка. Погледът му се спря на една от точките.
— Въжето — каза той.
— Ами… — Сакс погледна към Купър. — Мислех, че…
— Знам, че е найлоново. И не може да се проследи. Но кое го прави толкова интересно?
Сакс поклати глава.
— Предавам се.
— Възлите. След като ги е направил, те си стоят стегнати.
— Все още не схващам, Линкълн — каза Купър.
Райм се усмихна.
— Гледай на тях като на малки изненади, пълни с улики. Чудя се какво ли има вътре. Какво ще кажете да ги отворим?
— Имаш предвид аз да го направя, нали? — каза Купър.
— С удоволствие бих помогнал, Мел. Но… — Райм отново се усмихна.
Лаборантът взе въжето и започна да развързва един от възлите.
— Като желязо е — изпъшка той.
— Толкова по-добре за нас. Каквото и да има вътре, то е останало здраво затиснато до този момент.
— Ако изобщо има нещо — продължи да пъшка Купър. — Може да се окаже чиста загуба на време.
— Това ми допада, Мел. Описва точно работата по анализиране на местопрестъплението. Не мислиш ли?
Преди години, когато Райм живееше сам, предната стая в градската му къща — от другата страна на коридора, срещу лабораторията — се използваше като складово помещение. Но откакто Сакс прекарваше по-голямата част от свободното си време тук, двамата с Том ремонтираха помещението и го превърнаха в удобна всекидневна. Имаше картини на известни азиатски художници, купени от галерии в Ийст Вилидж, голям портрет на Худини (подарък от жена, с която бяха работили преди години по един случай), два артистично подредени букета с цветя и удобни мебели, купени чак от Ню Джърси. На плота над камината бяха поставени снимки на родителите на Сакс, както и една нейна, в тийнейджърска възраст, докато наднича изпод капака на стар додж 68-а година, по която с баща ѝ бяха работили с месеци, преди да си признаят, че пациентът им не може да се върне към живот.
Но не само нейната биография беше представена в салона.
Сакс беше изпратила Том на специална мисия в мазето на градската къща, където, след като рови из разни кашони, той се върна с награди и грамоти в рамки от времето, когато Райм работеше в полицейското управление на Ню Йорк. Както и лични фотографии. Някои от тях бяха на Райм от времето на детството му в Илинойс — с родителите му и други роднини. На една от тях се виждаше момчето и неговите близки пред техния дом, изправени до голям син седан. Родителите се усмихваха към фотоапарата. Линкълн също се усмихваше, но изражението беше различно — пълно с любопитство, а погледът му беше отправен към нещо встрани от обектива. На друга снимка Линкълн беше слаб, сериозен юноша в ученическа скаутска униформа.