Келси усети, че започва да се впряга.
— Съжалявам, че повиших тон — завърши той, — но сами разбирате, че благотворителността не е толкова благотворителна. А сега, когато Ларкин не е сред нас, ще бъде още по-трудно.
— Какво ще ни кажете за личния живот на Ларкин?
— Първата му съпруга почина преди десет години — каза Келси. — Има голям син, който участва в международни енергийни компании в Китай. Отношенията им бяха много добри.
— А новата му жена?
— Кити ли? Той имаше нужда от такава женя — тя беше влюбена в него. Преди нея Рон беше срещал много жени, но всички те преследваха неговите пари. Докато Кити разполагаше със свои собствени — баща ѝ е бил в текстилния бизнес или нещо подобно. При нея нямаше преструвки.
— Брат му?
— Питър ли? Какво за него? О, имате предвид дали той е бил замесен в смъртта му? — Последва смях. — Не, не, невъзможно. Бяха много близки. Питър има собствена компания. Е, не е богат колкото Рон, но разликата е, че Питър има, да предположим, трийсет милиарда, а Рон сто. Не, на Питър не му трябват пари. Освен това двамата имаха еднаква ценностна система — работеха усилено за фондацията. Рон ѝ посвещаваше цялото си време, но и Питър влагаше по двайсет, трийсет часа на седмица, плюс запълнения си график като икономически консултант в собствената си компания.
Келси замълча и Линкълн Райм ясно дочу как в другата стая Том разтребва.
Селито пръв наруши мълчанието и поиска подробен списък на хората, които биха могли да имат зъб на Рон Ларкин — от всички категории.
Келси писа известно време, после подаде листа с имената на Селито и каза, че ще се опита да си спомни и други. Изглеждаше все още замаян. Сбогува се и си тръгна. Разтривайки пръсти, от лабораторията излезе Мел Купър.
— Как е мисията? — попита Райм.
— Знаеш ли колко възли имаше?
— Двадесет и четири — каза Райм. — Обърнах внимание на глаголното време. Свършил си.
— Мисля, че получих тендовагинит, но успяхме.
— Намери ли визитката му?
— Може би нещо почти толкова добро. Люспа. Много малка люспа.
— От какво?
— Ориз.
Райм присви устни.
— Фондацията е изпращала кораби с храни в Африка — изказа мислите му Сакс. — Възможно е убиецът да е бил нает там. Но вероятностите са много — собственик на ферма, търговец на ориз, фирмата, която се е опитала да му продаде мухлясалото зърно…
— Открих и следи от корабно гориво — добави Мел Купър и кимна към списъка на дъската. — Товарни кораби.
Сакс добави новата информация и се отдръпна от дъската.
— Какво ще кажете да прегледаме списъка, изготвен от Келси? — предложи тя, взе листа хартия и се вгледа в изписаните имена.
— Обикновените заподозрени — изпъшка нервно Райм. — При типичните убийства имаме колко? Четири-пет главни? А какво имаме тук? — Той кимна към списъка. — По-голямата част са от Третия свят и Средния изток. Но фигурират имена от Европа, както и голяма част от най-големите американски корпорации.
— А този човек само е раздавал пари — вметна Сакс.
— Не си ли чувала — промърмори Селито, — че никое добро дело не остава ненаказано.
> Влакно от кора на кокосов орех.
> Пръст от градината под балкона.
> Тъмни косми, къдрави. Без корен.
> Парче гума, черно, вероятно от подметка на обувка.
> Пръст и пясък със следи от корабно гориво, солена вода.
> Няма отпечатъци от пръсти, ходила̀ или инструменти.
> Мъж със следи от дианабол. Атлет?
> Автоматичен пистолет, 32-и калибър, заглушител, фрагментиращи куршуми.
> Кука за катерене, увита в ленти от стара памучна риза.
> Въже, тип 550, с възли.
> Люспа от ориз, намерена във възел на въжето.
Заподозрян:
> Американски гражданин; други паспорти?
> Обучен в Европа.
> Наемник, с връзки в Африка и Средния Изток.
> Няма мотив.
> Висок хонорар.
> Неизвестен възложител.
Младият новоназначен детектив не се чувстваше комфортно, защото имаше за задача да придружи вдовицата до дома ѝ, където тя да си вземе най-необходимите дрехи, а после да я предаде на бодигард. Не че тя го притискаше или нещо подобно. Напротив. Госпожа Ларкин изглеждаше толкова дистанцирана, разстроена и съкрушена, че той не знаеше какво да ѝ каже и как да се държи. Ако съпругата му беше с него, той беше сигурен, че щеше да се справи много по-добре със задачата от него. Но той? Не, това не беше силната му страна. Естествено, изпитваше съчувствие, но не знаеше как да го изрази. От пет години работеше в полицията като патрул, така че много рядко му се случваше да се сблъсква със скърбящи роднини. Много добре си спомняше случая, в който камион на чистотата помете паркирала кола и уби шофиращата жена. Лично той съобщи за случилото се на съпруга и после седмици наред не можа да забрави ужаса, изписан на лицето му. Сега работеше като младши детектив в отдел „Наркотици“. Да, от време на време имаше трупове, от време на време имаше и по някоя вдовица, но никоя от тях не изпитваше подобна скръб. Напротив, повечето от тях приемаха или с безразличие, или с радост новината за смъртта на съпруга си.