Младият мъж наблюдаваше как Кити Ларкин, като че ли парализирана, стои пред външната врата на градската 4 им къща.
— Госпожо, да не би нещо да не е наред? — попита той и веднага му се прииска да се срита отзад.
Това, което имаше предвид, бе дали има нещо необичайно, нещо, което трябва да се разследва и за което да уведоми лейтенант Селито.
Ръката му по навик се плъзна към личния му пистолет Глок.
Кити поклати глава.
— Не — прошепна тя и като че ли в този момент осъзна, че е застинала на прага на къщата. — Съжалявам.
Тя отвори вратата и влезе.
— Няма да се бавя — допълни тя. — Ще си взема само най-необходимото.
Детективът беше направил пълна обиколка на къщата, когато забеляза черен седан да спира на улицата. Афроамериканка в тъмен костюм слезе и се запъти към него. Първото нещо, което направи, бе да си покаже значката.
Държавен департамент.
— Аз поемам охраната на госпожа Ларкин — каза тя с лек акцент, които той не успя да определи.
— Вие сте…
— Поемам охраната на госпожа Ларкин — повтори бавно жената.
Това е чудесно, помисли си полицаят и изпита облекчение, че няма да му се налага да бъде близо до вдовицата.
— Един момент.
— Какво има?
Младият детектив позвъни на лейтенант Селито.
— Да? — чу се познатият грубоват глас.
— Исках да ви уведомя, че пристигна бодигардът за госпожа Ларкин — докладва той. — Но не е от нашите. От Държавния департамент е.
— Така ли? Как се казва?
— Норма Седжуик — каза той, след като отново погледна значката ѝ.
— Изчакай.
Младшият детектив се обърна към Норма:
— Налага се да проверя.
Не изглеждаше ядосана, но на лицето ѝ се изписа досада и тя му заприлича на подигравка към новобранец. Знаеше ли тази федерална фръцла, че миналия понеделник по него беше стрелял превъртял надрусан осемнадесетгодишен, въоръжен със ЗИГ-Зауер и нож?
Той само ѝ се усмихна.
От другия край на линията Селито, закрил слушалката с ръка, разговаряше с някой. Детективът се зачуди дали не е легендарният Линкълн Райм. Беше чувал, че от време на време Селито работи с него, но лично той никога не се беше срещал с Райм. Дори се носеха слухове, че този човек всъщност не съществува.
След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, Селито поднови разговора.
— Да, всичко е наред — съобщи той.
Благодаря ти, Господи, помисли си детективът. Е, сега спокойно можеше да остави госпожа Ларкин и нейната скръб и на бегом да се върне в света, където се чувстваше много по-добре — света на наркоманите от Източен Ню Йорк и Южен Бронкс.
— Къде отиваме, Норма? — обърна се Кити към набитата привлекателна агентка на Държавния департамент. Двете жени пътуваха в семейния линкълн.
— В хотел. Намира се близо до нашия офис. Собственици сме на един от горните етажи и персоналът не може да настанява гости без наше разрешение. Така че целият етаж ще бъде на твое разположение, а ти ще бъдеш единственият обитател. Аз ще бъда в стаята срещу твоята, а на етажа ще има още един агент. Самият хотел едва ли е от тези, с които си свикнала, но не е лош. Все пак е по-безопасно, отколкото да останеш в градската си къща.
— Може би — тихо каза Кити, — но ще се върна в нея веднага щом мога.
Тя вдигна поглед и видя в огледалото за обратно виждане тъмните очи на агентката, които я изучаваха.
— Да се надяваме, че нещата ще се разрешат скоро.
Няколко минути пътуваха мълчаливо.
— Как е ръката ти? — попита Норма.
— Нищо особено. — Кити докосна превръзката. Болките от раната все още бяха силни, но тя беше спряла болкоуспокояващите, предписани ѝ от лекаря. — Не разбирам защо Държавният департамент се интересува от мен.