— Лесна работа. Казах му, че заповедите идват от Николаос.
Разбира се.
— Как си извел гулите от гробището им? И как тъй се подчиняват на заповедите ти?
— Нали знаеш теорията, че ако погребеш съживител в гробище, получаваш гули в притурка.
— Аха.
— Е, когато излязох от гроба, те дойдоха с мен и са мои. Мои!
Погледнах към тварите и открих, че са станали повече. Поне двадесет — голяма глутница.
— Значи казваш, че такива неща пораждат гулите… — поклатих глава. — По света няма достатъчно съживители, та да носят отговорност за всички гули.
— И за това съм си мислил — призна Закари. — Според мен колкото повече зомбита са събуждани в едно гробище, толкова по-голям е шансът да се родят гули.
— Имаш предвид нещо като кумулативен ефект?
— Точно така. Много ми се щеше да поговоря по въпроса с друг съживител, но нали разбираш в какво е проблемът…
— Да — кимнах. — Разбирам. Не можеш да говориш по темата, без да признаеш кой си и какво си сторил.
Едуард стреля без предупреждение. Куршумът улучи Закари в гърдите и го завъртя. Той падна по лице и гулите застинаха, но съживителят се надигна на лакти. Изправи се с малко помощ от страна на един разтревожен гул.
— Пръчки и камъни може да счупят костите ми, но куршумите не ме нараняват…
— Страхотно, смешнико! — заявих.
Едуард стреля пак, но Закари се шмугна зад ствола на дървото. Скрит от погледите ни, се провикна оттам:
— Леле, леле, никаква стрелба по главата, ей! Не съм сигурен какво ще стане, ако си вкарам куршум в мозъка!
— Ами нека проверим? — предложи спътникът ми.
— Сбогом, Анита! Няма да остана да гледам! — Съживителят се отдалечи, обкръжен от с армията гули. Вървеше приведен в средата на глутницата, предполагам за да се предпази от стрелба в главата, но близо минута изобщо не можех да го различа сред тях.
Още два гула излязоха иззад колата и се приведоха ниско на чакъла на алеята. Едната беше женска с все още прилепнали по тялото остатъци от рокля.
— Нека им дадем повод да се страхуват! — заяви Едуард.
Той се раздвижи и пистолетът му изтътна двукратно. В нощта се разнесе висок пронизителен писък. Гулът на колата ми скочи на земята и се скри. Но имаше още, прииждаха от всички страни. Бяха поне петнайсет, явно оставени тук, за да си поиграят с нас.
Стрелях и улучих един от тях. Падна на хълбок и се претърколи в чакъла, издавайки същия високочестотен писък, като ранен заек. Жалостив и животински.
— Има ли къде да избягаме? — попита Едуард.
— Бараката с инструментите.
— Дървена ли е?
— Да.
— Няма да ги спре.
— Не — съгласих се. — Но поне няма да сме на открито.
— Добре, някакви съвети, преди да тръгнем?
— Не тичай, докато не стигнем съвсем близо до бараката. Ако хукнеш, ще хукнат и те. Ще си помислят, че те е страх.
— Нещо друго? — поинтересува се спътникът ми.
— Нали не пушиш?
— Не, защо?
— Страхуват се от огъня.
— Страхотно — ще ни изядат живи, защото и двамата не сме пушачи!
Почти се засмях. Каза го с толкова дълбоко отвращение… Само, че един гул се напрегна да скочи върху мен и се наложи да го застрелям между очите. Не беше време за смях.
— Да тръгваме, бавно и полека — казах аз.
— Ще ми се автоматът да не беше останал в колата.
— И на мен.
Едуард стреля три пъти и нощта се изпълни с писъци и животински стенания. Тръгнахме към далечната барака. Според мен беше на поне петстотин метра. Доста вървене щеше да падне.
Един гул ни нападна. Свалих го и той се търкули в тревата, но беше като да стреляш по мишени — няма кръв, само празни дупки. Болеше ги, но не достатъчно. Съвсем недостатъчно даже.
Вървях кажи-речи заднешком, придържайки се за Едуард с ръка, за да усещам накъде се движи. Гулите бяха прекалено много. Нямаше да стигнем до бараката.
Нямаше как. Едно от пилетата издаде тихо, въпросително къткане. Сполетя ме прозрение.
Застрелях едното кокошле. То изпърха в агония. Другата птица се паникьоса и заудря с криле по дървената клетка. Гулите застинаха, след това един вдигна нос към вятъра и подуши.
Прясна кръв, момчета, елате си вземете! Прясна мръвчица! Два гула внезапно се втурнаха към пилетата. Останалите ги последваха, блъскайки се един друг в опита да разтрошат дъските и да докопат сочните късчета вътре.
— Продължавай да вървиш, Едуард, не тичай, но върви малко по-бързо. Пилетата няма да ги задържат задълго!
Тръгнахме малко по-бързо. Драскането на нокти, пукането на кости, плисналата кръв и зловещият вой на гулите — всичко това беше неприятна прелюдия.